Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
— Томас ми се изплъзна — разказва приятелят ми, като сяда до мене на задната седалка. — Изплъзна ми се, понеже спазвах инструкциите ти…
— Правилно си постъпил — кимам, като преглъщам любезния намек.
— Едва отседна в хотела и наново излезе, спря едно такси и потегли нанякъде. Додето се движеше из града, все още можех да го следвам, но после пое навън от града и по всичко личеше, бе нащрек и трябваше да свия знамената, за да не рискувам да ме открие.
— Правилно си постъпил — повтарям.
— За щастие — продължава Борислав, без да обръща внимание на одобрението ми, — както бяхме спрели встрани от пътя, изведнъж видяхме да минава оня с китарата в някакво раздрънкано такси. И понеже за него не си ми дал толкова строга инструкция, сподирихме го. С две думи, узнахме адреса на вилата.
— Къде е сега Томас?
— Върна се в хотела.
— А оня, чорлавият?
— Хлътна в някакъв вертеп, дето половината клиенти си дупчат ръцете с игли, а останалата половина пушат марихуана.
— И двамата под око ли са?
— И тримата — поправя ме Борислав. — Забравяш секретарката.
— Чудесно. А сега слушай и записвай в главата си.
Разказвам му накъсо за разговора с шафнера. Съвсем накъсо, понеже Борислав има хубавата черта да разбира от малко.
— Така че, първо, те може да се опитат да премахнат шафнера. Второ: вероятно ще се опитат да ликвидират и чорлавия. Иначе е трудно да се обясни за какъв дявол им е притрябвал тоя тип в Истанбул. Трето: много е възможно с оглед за по-голямо удобство да са решили да премахнат единия посредством другия. Навярно затуй Томас е определил и среща на Чарли в оная вила. А тия три възможности изискват да подготвим и съответните контрадействия.
— Вие какво, в качеството на спасителна команда ли идвате? — не се стърпява да забележи Манев, напълно в разрез с обичаите на професията.
— И аз не знам — промърморвам. — Понякога е трудно да решиш дали едно нещо е спасителна акция, или катастрофа. Всичко зависи от гледната точка, от която наблюдаваш пейзажа.
— Мисля, че не е зле да посетим някоя и друга фирма — казвам на Манев, след като приключваме с обреда на обеда в ресторанта на хотела. — Смятам, че това е редно за един служител в командировка.
— Ще уредя нещо — кима Манев, — но туй ще стане, като попремине жегата. Така че имате достатъчно време да си починете.
Качвам се в стаята си, прохладна и приятно здрачна с тия спуснати на прозореца зелени жалузи. Обтягам се в пастеленозеленото кадифено кресло и се опитвам да дочета една статия за спътниците шпиони, започната заранта. Но тоя следобед не ми върви в самообразованието. Вестникът леко се изплъзва от ръката ми и пада на килима.
Моето участие в операцията фактически е приключено, ако не се смята най-неприятната част — очакването. Оттук нататък всичко е в ръцете на Борислав, на младия му помощник и на случая. И от тримата не се иска много, касае се за възможно най-прости действия, но при тукашната обстановка неуспехите не са изключени. Едничкият гаф, който ни е абсолютно запретен в момента, е гафът на преждевременно саморазкриване, и тъкмо това се опитвам през цялото време да втълпя в малко упоритата глава на Борислав. Тоя иначе спокоен човек подир дългото бездействие е изпаднал донейде в оживлението на ловец в началото на ловния сезон. Томас… вилата… Като че ли това ще го доведе до разконспирирането на някоя централа от съдбоносно значение. Томас… Важното е Томас дори за миг да не се усъмни, че сме по дирите му. Защото ако това стане, всичко отива по дяволите.
Към четири часа Манев се явява да ме вземе и аз правя малкото си посещения на добра воля в три експортни фирми, като предоставям грижите по разговора главно на спътника си. Подир което Манев предлага да ме разведе из града и да ми покаже някои забележителности.
— Ако е чак толкова наложително… — промърморвам без ентусиазъм.
— Разбира се, че не е наложително… Но защо да не видиш поне как изглежда отблизо Света София.
— По-добре би било да видя как изглежда отблизо София Лорен — избъбрям все тъй унило.
Но понеже времето до девет часа все някак трябва да се убие, сядам покорно в мерцедеса. Спираме тук-там пред разни джамии, пред порутени от влагата стени, зеленясали кубета, закрити пазари и Манев добросъвестно ми дава съответните исторически справки, обаче аз през цялото време мисля за другото, което става може би тъкмо сега в същия този град и което решава съдбата на операцията.
Точно в девет пристигаме на гарата, значително по-тиха в тоя вечерен час. Спалният вагон е вече друг и шафнерът също е друг, защото оня вагон и оня шафнер ще пътуват едва утре, ако изобщо пътуват. Качваме се с Манев в купето да изпушим по една цигара, тъй като влакът тръгва чак в девет и двадесет. Борислав обаче го няма.