Реквием за една мръсница
- Автор: Райнов Богомил
- Серия: Эмиль Боев #5
- Год: 1973
- Язык: болгарский
- Жанр: Шпионские детективы
Электронная книга - «Реквием за една мръсница». Краткое содержание книги:
После добавям:
— Ти постоянно питаш: „Разбираш ли?… Разбираш ли?…“ Добре, разбирам. Но кажи ми, какво очакваш?
— Нищо не очаквам — произнася все тъй тихо Маргарита. — Там е, че нищо не очаквам. И тъкмо затова оня ден поисках да те видя отново… така, без особена причина… След няколко години, викам си, ще се сетиш, че си могла да бъдеш с него още един-два пъти и не си била, и ще се ядосваш, че си пропуснала случая…
Тя ме поглежда, обаче очите й са някак разсеяни и може би дори не ме виждат.
— Странно, но като се сетя сега… ние с тебе също не сме говорили за много неща… изобщо не сме говорили много… и ти винаги си имал тая слабост да мълчиш като дърво или да се правиш, че не разбираш за какво става дума… и все пак не съм чувствувала, че нещо ми липсва, защото тук ми беше пълно, и пълно не с твоята гръдна жаба, а с онова, другото…
— Пълно ти е било с илюзии.
— Не — поклаща глава Маргарита. — Илюзиите бяха тук — и тя посочва с ръка грижливо оформената си фризура. — Тук бяха и всичко развалиха… Илюзии за спокойно семейство и за уютен дом… Аз го получих това спокойно семейство… съдбата ми го натри в носа…
И тя също като предния път ме поглежда внезапно с някак странно оживен поглед и произнася полугласно и заедно с туй поривисто:
— Колко време трябваше да мине, за да разбера, че съм готова да тръгна през кал и през вятър, и през всякакви премеждия с един човек, но с оня единствения човек, защото какво друго и какво повече можеш да искаш на тоя свят от един истински скъп и близък човек, господи!
„Да го беше казала преди десет години… преди пет години“, отвръщам на ума си.
И сякаш отгадала тая безмълвна реплика, жената отмества очи и добавя уморено:
— Минали истории…
Тая фраза слага край на разговора, на този разговор, искам да кажа, и ние минаваме към по-неутрални теми.
Подир един час тръгваме към къщи, без да се питаме къде отиваме, и бавно се движим по стихналия булевард, и аз разсеяно следя как под светлината на уличните лампи сенките ни постепенно се удължават, а после внезапно отскачат назад и сетне отново почват да растат и пак отскачат — две сенки на мъж и жена, на двама души, които случаят е свързал и разделил, и пак свързал, за да ги раздели отново.
— Ти си още млада… — чувам се да казвам малко ненадейно и за самия себе си.
— На трийсет и три…
„Трийсет и пет“, поправям я наум.
— Във всеки случай млада си. И вместо да се тровиш за хубавото, което не е дошло, по-добре е да мислиш за хубавото, което е възможно да дойде…
— Щастието?… — тя тихо се изсмива.
— Направила си един нещастен опит. Други правят и по повече.
— Нямам вече кураж за опити… И няма с кого да ги правя, ако не смятам някой млад глупак, с когото още от първи път ми доскучава… И изобщо не съм те потърсила, за да ме успокояваш. Искам просто да бъда още малко с тебе.
— Да, но подир това малко време с мене ще има още друго време, още много време.
— И какво от туй? Ти чакаш ли хубавото, дето може да дойде?
— Искрено казано, не мисля по тия неща.
— Искрено казано, не чакаш нищо — поправя ме тя. — Аз — също. Така че няма какво да ми даваш кураж, защото и двамата сме един дол дренки. Вървим по пътя си, без да чакаме нищо особено.
И тъй, ние продължаваме да вървим по пътя си из пустия булевард заедно с тези две сенки, две сенки на мъж и жена, които се появяват, растат, а сетне изчезват, сякаш никога не са съществували.
Не знам колко е точно часът, защото когато спя, не гледам часовника, но внезапно усещам, че някакъв свредел се забива в главата ми и почва да дълбае — веднаж, още веднаж, още веднаж. Протягам ръка, без да отварям очи, тъй като тоя свредел ми е добре познат, и вдигам слушалката на телефона, поставен до възглавницата.
— Другарят Боев? — чува се от другия край на жицата.
— Същият. Кой е?
— Боян… Боян Ангелов… Бих искал да ви видя, и по възможност — веднага. Знам, че часът не е подходящ, но…
— Защо не! — промърморвам, като отварям очи и поглеждам светещия циферблат на часовника си. — При бърза работа всеки час е подходящ.
— Само че аз не ви знам адреса…
Давам му адреса и обяснявам:
— Мини през антрето на стълбището, влез в двора и чакай там.
— Кой е?… Какво има?… — чувам до себе си сънливия глас на Маргарита.
— Всичко е наред, скъпа. Спи спокойно.
— Спокойно?… С тебе?… — избъбря тя, но сънят, изглежда, се оказва по-силен от иронията, защото жената се загръща в завивката и ми дава гръб.
Часът по-точно казано е три без нещо. Обличам се, сварявам кафе, а сетне слизам долу. Адресът, който съм дал на Боян, не е моят, а на една кооперация в съседната улица. Когато стигам до задния вход на дома, момъкът вече ме очаква.