Реквием за една мръсница

— Няма защо така да се блещиш… Разбира се, че аз й го дадох. Срещна ме оня ден, попита ме и аз й казах. Не вярвам да съм издал държавна тайна.

— Служебният телефон е за служебни цели — напомням сухо.

— Абе, Емиле, нали знаеш, че щом една жена е тръгнала да те търси, значи непременно ще те намери…

— Добре, остави това. Провери по-добре дали материалът е вече готов.

Борислав излиза, за да се върне подир малко и да съобщи, че ни очакват. Отиваме в прожекционната стая и наистина заварваме там двама от техниците.

— Какво да пуснем по-напред — записа или филмовия материал? — пита старшият техник.

— Карайте по хронологията — нареждам.

— Там е, че началото и краят са заснети, а средата е записана — обяснява онзи.

— Ами тогава първо да слушаме и после да гледаме — обажда се Борислав.

Свивам рамене. В последна сметка всичко това е без значение. Но понеже ние с Борислав сме лаици в тия технически методи и понеже и без туй се дразним, че всичко ни се сервира на парчета, иска ни се поне тия парчета да се поднасят подред, а не разбъркано.

Техникът приближава до масичката с магнетофона и обяснява:

— Всъщност първият филмов материал представя само как Боян се вмъква в стаята на Ана през прозореца. Стаята е на първия етаж на вилата. Ана му хвърли въже и той се качи по въжето.

— Разбрано. Дай да чуем нататък.

Техникът пуска в действие магнетофона и след късо механическо съскане в помещението прозвучава звънливият момински глас:

— Ти си истински алпинист!

— Не те ли е страх, че ще разбудиш баща си? — раздава се гласът на момъка, не тъй висок и не толкова ентусиазиран.

— Между нас казано, баща ми никога не влиза тук, когато чуе, че вътре има друг човек — обяснява Ана.

— Тогава защо ме накара да се катеря като маймуна?

— За да те изпитам — разсмива се девойката. — Миналата година излъгах по същия начин едно момче, като му казах, че ако баща ми го усети, ще го претрепе… И, представи си, това леке изобщо не посмя да дойде, а камо ли да се катери. Не обичам пъзливците…

— Ясно. А колко души горе-долу си карала да се катерят по въжето?

— Само тебе и оня хапльо… понеже държах на вас… Ако не държа на някого, защо трябва да го изпитвам?… Такъв го пускам направо през главния вход.

— Аха, значи от там влиза навалицата?

— Е, чак навалица!… Надявам се, че не се дразниш зарад няколко глупави връзки… Макар че това би трябвало да ме ласкае.

— Не съм ревнив.

— Наистина ли? Жалко…

— Искам да кажа, че досега не съм бил ревнив. Понеже не съм обичал. За в бъдеще мога да стана, не гарантирам.

— Значи аз трябва да те направя ревнив? Да ти размътя главата, да те накарам да изгаряш от копнеж, да тръпнеш, да оглупяваш, да забравиш всичко и — и какво още беше там? Кажи по кой начин искаш да те шашна, скъпи?

— Знам я рецептата — обяснява момъкът. — Първо…

Къса пауза.

— Цялата съм слух — извиква девойката. — Първо?

— Първо, престани да се гевезиш.

Отново къса пауза.

— А, че аз на това най-много разчитам — отвръща Ана с лека въздишка.