Тайната на Валантайн
- Автор: Каултър Катрин
- Серия: the legacy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжела Лазарова-Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на Валантайн». Краткое содержание книги:
— За Бога, Джеси, защо го беше оставила да те опипва така?
Едва тогава забеляза тънката струйка кръв, която се стичаше по гърлото й. Потресен, той докосна малкия прорез.
— Заставил те е да не мърдаш с нож?
Тя пребледня дори още повече, ако това изобщо беше възможно — нито мърдаше, нито дори показваше признаци, че го вижда или чува. Просто си стоеше там, втренчена в Лутер, който в момента бавно се надигаше и изтръскваше дрехите си. Тя го видя как прибира ножа в джоба на мокрото си сако.
Джеймс се завъртя на пети, сграбчи Лутер Суон за реверите на сакото му и заби юмрук в лицето му. Не спря да го удря, докато онзи се свлече, после само го изтегли отново към себе си и продължи в изстъпление да го млати, докато усети някакви ръце да го дърпат. След миг чу, но сякаш отдалече, мъжки гласове, които му викаха да престане и да се овладее.
Накрая си даде сметка, че Лутер лежеше в несвяст и ред краката му. Той само поклати глава.
— Какво става тук, Джеймс? — Оливър Уорфийлд отново го разтърси. — Ти почти уби Лутер.
— Мътните да го вземат, ти пък какво искаш да ми кажеш с това? Та нали точно ти си проклетият й баща, за Бога! Той я натискаше тук насила, Оливър. Принудил я е да не мърда с нож в гърлото й. Попитай я сам.
— Не мога да я попитам. Тя си отиде.
Лутер вече се беше надигнал, седеше на земята и клатеше глава:
— Аз просто си взимах онова, което тя предлагаше — каза той и изскимтя уплашено, когато Джеймс пак тръгна към него.
— Спри се вече, Джеймс! Погледни си ръцете. Пръстите ти са в кръв.
— Истина е, господин Уорфийлд — обърна се Лутер към него, виждайки евентуална възможност за помощ от страна на баща й. — Тя, вашта дъщеря, се държи кат мъж, пък и носи едни такива стегнати панталони. Всичките тука знаете, че тя направо си го търси. Ами да, онази нощ се е пуснала на Уиндам. Сега просто беше мой ред, тва е всичко. Ти, Сам, нали и ти ми каза, че също си й мераклия. Не помниш ли? Даже хвърляхме ези-тура, за да видим кой ще я пипне пръв.
— Божичко! — възкликна Оливър Уорфийлд. После скочи върху Лутер и стовари юмрука си в корема му. Джеймс успя да го отдръпне.
Оливър поклати ужасено глава и си тръгна.
Джеймс се забърза след него:
— Оливър, почакай. По дяволите! Трябва да направим нещо.
Оливър се спря. Обърна се и погледна Джеймс, но дълго време не каза нищо. Накрая само сви рамене:
— Онази вечер ти се отърва от нея. Какво очакваш днес да направя аз? Може би да пребия една дузина мъже? Това ли възнамеряваш да направиш и ти?
— Не знам — отвърна бавно Джеймс. Усещаше се страшно безпомощен, толкова безпомощен не се беше чувствал дори когато един огромен черен жребец го беше влачил петдесетина метра по земята. — Аз просто помислих, че тогава всичко беше само една глупава нелепост, един абсурд, така, както мислеше и самата Джеси. Не можех и да си представя някой да допусне сериозно, че аз и Джеси можем да се любим в градината на Бланчард.
— Хората обичат скандалите. Ако един скандал не е много истински, те ще го въртят, ще го сучат, ще го преправят по свой вкус, докато стане достатъчно истински, че да причини големи злини на някой човек. Днес си имал успешен ден, Джеймс. Победил си Джеси и в трите надбягвания. Ако нямаш нищо против, предпочитам да не идвам довечера в „Маратон“ с онова ужасно шампанско, което ти толкова харесваш.
Той просто се обърна и си отиде.
Джеймс остана да гледа втренчено след него. Чувстваше се изпълнен с угризения и гняв. Нито една от тези случки не беше по негова вина. По дяволите Гленда и отвратителната й майка! Триста ругатни и по главата на Джеси. Ако тя не се беше намесила… Но всъщност ако тя не беше горе в оня бряст, с нейния пистолет, сега щеше да е мъртъв и днес никой нямаше да знае защо и как.
Без да почука, Гленда влезе в стаята на Джеси. В първия момент не видя сестра си. Гленда рядко идваше точно в тази спалня. Всъщност не беше идвала тук още от детските си години, когато беше склонна да боготвори по-голямата си сестра и когато постепенно бе разбрала, че Джеси е прекалено чудата. Тъй като Гленда бе истинска дама, тя не можеше да си позволи да обръща каквото и да било внимание на това странно женско създание, което само по някаква случайност имаше общи родители с нея.
Стаята не беше особено голяма, всъщност беше малко по-тясна от спалнята на Гленда, но за разлика от нея тук имаше цяла една стена, покрита с големи прозорци, които гледаха на запад. Ужасното слънце на Балтимор сипеше лъчите си директно в стаята — бяха толкова ярки, че те заболяваха очите, като погледнеш към светлината. Нямаше пердета. Абсолютно никакви пердета, което, разбира се, не беше никак добре. Гленда се почуди дали майка й знаеше, че Джеси ги е махнала. Освен отвратителната ярка слънчева светлина, в помещението имаше само едно легло, голям гардероб и малко писаните. Липсваше тоалетка. Но пък от вътрешната страна на гардероба, спомни си Гленда, имаше едно тясно продълговато огледало.