Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Може би. Какво значение има?
— За саможертвата? — продължаваше Тидомин.
— Каква саможертва? Какво имаш предвид? — Маскул отново се свъси.
— Още ли не си разбрал — започна Тидомин, загледана право пред себе си, с изящен, твърд глас, — че пътешествието ти няма да завърши, преди да се принесеш в саможертва.
Маскул не отвърна, пък и тя не каза нищо повече. След малко Маскул се изправи по собствено решение и твърде непочтително, почти ядно метна отново тялото на Кримтифон на рамо.
— Колко път има още? — попита той кисело.
— Около час.
— Води ме.
— Само че не това е твоята саможертва — подхвърли Тидомин и мина пред него.
Оттук нататък пътят стана труден. Трябваше да прескачат от камък на камък като от остров на остров. Понякога успяваха да прекрачат или да прескочат проломите, но друг път се налагаше да минават по недодялани мостове от дънерите на падналите дървета. Изглежда, пътеката беше често използвана. Под тях се простираха тъмни бездни, а над тях слънцето прежуряше над жизнерадостните шарени скали и хаоса на гъсталака от необикновени растения. Имаше безброй влечуги и насекоми, по-охранени от земните, и съответно — по-противни, някои с гигантски размери. Едно чудовищно насекомо, голямо колкото кон, се беше заковало на средата на пътя им. Беше с люспеста броня, с челюсти като ятагани, а отдолу многобройните му крачка образуваха същинска гора. Тидомин го порази със свирепия си поглед и го запокити в пропастта.
— Какво друго, освен живота си, мога да предложа? — ненадейно възобнови прекъснатия разговор Маскул. — И какво добро ще извърша? Няма да съживя бедната девойка.
— Саможертвата няма за цел да е полезна. Тя е наказанието, което плащаме.
— Знам.
— Въпросът е дали можеш да продължиш да живееш спокойно след станалото.
Жената го изчака да се изравни с нея.
— Може би смяташ, че не съм истински мъж, след като допуснах бедната Осеакс да умре заради мен… — рече Маскул.
— Тя наистина е мъртва заради теб — настави Тидомин сдържано.
— За втори път бъркаш — отвърна й Маскул все така твърдо. — Аз не обичах Осеакс, нито държа чак толкова на живота си.
— Никой не иска живота ти.
— Не разбирам тогава към какво се стремиш, нито за какво говориш.
— Не ми е работа да искам от теб саможертва, Маскул. Просто проявяваш услужливост, но това още не е пожертвование. Трябва да почакаш, докато осъзнаеш, че всъщност не ти остава нищо друго.
— Всичко е толкова загадъчно.
Разговорът им внезапно бе прекъснат от дълъг страховит тътен, който долетя някъде изпод пътя. Земята, върху която се намираха, се разтресе. И двамата смаяни вдигнаха поглед точно навреме, за да видят изчезването на огромна гориста площ на не повече от двеста метра пред тях. Няколко хектара с дървета, растения, скали и пръст, заедно с животните, потъна пред очите им като във вълшебна приказка. Ръбът на новата пропаст беше отрязан като с нож. Отвъд крайната й граница, над хоризонта, искреше лазурното зарево на Алппен.
— Трябва да обходим — обяви още задъханата Тидомин.
— Чуй ме, искам да ти опиша чувствата си — рече Маскул, като я хвана с третата си ръка. — Когато видях свлачището, в главата ми нахлу всичко, което са ми казвали за свършека на света. Стори ми се, че съм негов свидетел, и че светът наистина се руши. Там, където беше земя, сега зее бездънна пропаст, нищо. Като че ли с живота ми ще се случи същото — където е имало нещо, няма да остане нищо. Ужасната синя светлина на отсрещната страна, оттатък пропастта, ме гледа като окото на съдбата. Обвинява и пита какво сме направили през живота си, а то не е кой знае какво. И в същото време е величествено и радостно. Щастие е да имаме сили да дадем по своя воля онова, което по-късно ще ни бъде поискано насила.
Тидомин го гледаше внимателно.
— Ти имаш чувството, че животът ти е ненужен, затова си готов да го подариш на първия, който ти го поиска? — уточни тя.
— Не, усещането идва от по-дълбоко. Чувствам, че единственото, заради което си заслужава да се живее, е благородството, способно да изуми самата съдба. Това не е цинизъм, нито горчивина или отчаяние, това е геройство… Трудно ми е да го обясня.
— Нека ти кажа и аз каква саможертва ти предлагам, Маскул. Трудна е, но такава искаш и ти.
— Да — потвърди той. — Изпаднал съм в настроение, за което нито една жертва не изглежда прекалена.
— Ако говориш искрено, отстъпи ми тялото си. Кримтифон е мъртъв вече, а се уморих да бъда жена.
— Не разбирам.
— Слушай! Искам да започна ново съществование в тялото ти. Искам да стана мъж. Убедих се, че не е леко да си жена. Ще посветя собственото си тяло на Кримтифон, ще привържа тялото му към моето и ще ги погреба заедно в огненото езеро. Ето такава саможертва ти предлагам. Казах ти, трудна е.