Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
— Тата… тра… трара… — носеше се непрекъснато от покрива на колибата.
Бока потърси с далекогледа си Фери Ач. Той възкликна:
— Ето го там… Фери Ач дойде с тези откъм улица „Пал“… с него е и Себенич… той носи нашето знаме… Армията на момчетата от улица „Пал“ ще има сериозна работа!
Войските, които пристигнаха откъм улица „Мария“, водеше по-големият Пастор. Те развяваха червено знаме. А трите тръби гърмяха непрекъснато. Но червеноризците само стояха в бойни редици пред двете врати.
— Кроят нещо — каза Бока.
— Все едно! — викна адютантът, прекъснал за миг свиренето. Но в следващата секунда продължи да надува с пълни гърди:
— Тата… тра… трара…
Сетне тръбите на червеноризците секнаха внезапно. Войската, дошла откъм улица „Мария“, избухна в боен вик:
— Хей, хоп! Хей, хоп!
И врагът нахлу през вратата. Нашите за миг се изпречиха пред тях, сякаш искаха да приемат боя, но в следващия миг го удариха на див бяг, както предвиждаше бойният план.
— Браво! — викна Бока. После внезапно се извърна към улица „Пал“. Армията на Фери Ач не влезе през вратичката. Тя стоеше като закована на улицата пред отворената врата.
Бока се изплаши:
— Какво значи това?
— Някаква хитрост — отговори разтреперан Колнаи. Двамата погледнаха пак наляво. Нашите бягаха, а червеноризците се хвърлиха след тях с викове.
В този момент Бока, който дотогава наблюдаваше почти вцепенен бездействието на армията на Фери Ач, изведнъж направи нещо, което не беше правил никога през живота си. Той хвърли високо шапката си, викна силно, започна да танцува по покрива на колибата, сякаш беше полудял, и едва не издъни прогнилия покрив под себе си.
— Спасени сме! — кресна той.
Хвърли се върху Колнаи, запрегръща го и го зацелува. После започна да танцува с него. Адютантът не разбра нищо от цялата тази работа. Той попита изненадан:
— Какво? Какво?
Бока посочи към мястото, където Фери Ач стоеше неподвижно с армията си:
— Виждаш ли?
— Виждам.
— Ами не разбираш ли?
— Не!
— Ох, глупчо… ние сме спасени! Победихме! А ти не разбираш!
— Не!
— Виждаш ли, че стоят неподвижно?
— Как да не виждам!
— Не влизат… чакат.
— Виждам.
— А защо чакат? Какво чакат? Чакат войската на Пастор да довърши нашите части откъм улица „Мария“. Те едва тогава ще нападнат. Разбрах го веднага, щом забелязах, че не нападат едновременно! Късмет имаме, че техният план е също като нашия. Те са искали Пастор да изгони половината от нашата армия от улица „Мария“ и след това цялата им армия да нападне нашата друга половина: Пастор отзад, Фери Ач отпред. Но няма да ги огрее! Ела!
И той запълзя надолу.
— Къде?
— Идвай с мене! Няма какво да наблюдаваме оттук, защото тези няма да мръднат. Ела да помогнем на нашата войска откъм улица „Мария“.
Войската откъм улица „Мария“ си вършеше чудесно работата. Тичаха насам-натам пред парната резачка, около черничевите дървета. Правеха го хитро, защото на всичко отгоре се преструваха на изплашени:
— Ох! Олеле!
— Край!
— Загинахме!
Червеноризците ги гонеха с викове. Бока сега вече само гледаше дали ще се хванат на въдицата. Нашите внезапно изчезнаха от парната резачка. Половината войска се втурна под навеса, а другата половина се скри в колибата.
Пастор заповяда:
— След тях! Изловете ги!
И червеноризците хукнаха след тях зад парната резачка.
— Свири! — викна Бока.
И малката тръба гръмна, съобщавайки на крепостите да започнат бомбардировката. Откъм първите три крепости се разнесоха победоносни детски викове. Дочуха се глухи удари. Полетяха пясъчните бомби. Бока се зачерви и целият се разтрепера.
— Адютант! — викна той.
— Слушам!
— Изтичай в окопа и кажи да чакат! Те само да чакат. Когато засвириш атака, тогава да почват. Крепостите откъм улица „Пал“ също да чакат!
Адютантът полетя. При колибата обаче той легна по корем и запълзя зад насипа чак до предната страна на окопа, за да не го забележи вражеската войска, която продължаваше да стои неподвижно до вратичката. Той предаде шепнешком заповедта на първия войник и после пак пълзешком по корем, както беше дошъл, се върна при генерала.
— Всичко е наред — доложи той.
Въздухът зад парната резачка се цепеше от викове. Червеноризците помислиха, че са победили. Трите крепости бомбардираха усилено и това възпря неприятелите да се покатерят на крепостите. На крайната крепост, на прословутата трета крепост, Барабаш, запретнал ръкави, се биеше като лъв. Той се прицелваше непрекъснато само в по-големия Пастор. Меките пясъчни бомби се разбиваха една след друга в тъмнокосата глава на Пастор.