Момчетата от улица „Пал“
- Автор: Молнар Ференц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Каменова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Момчетата от улица „Пал“». Краткое содержание книги:
Сражението, водено с „пясъчни бомби“, приключва, когато най-слабото момче, Ерньо Немечек, когото другите момчета допреди са мислели погрешно за „предател“, умира. Немечек, вече тежко болен, умира от последиците от пневмония след като се присъединява към битката въпреки сериозното си заболяване.
Скоро след смъртта му момчетата са прокудени от своята любима площадка-отечество от строители, които започват да строят жилищен блок на този терен. Книгата завършва с духа на униние и разочарование, в който един от героите горчиво отбелязва: „Нашето отечество ни предаде“.
На книгата може да се гледа като на язвителна сатира на европейския национализъм и като на предчувствие за Първата световна война, която избухва няколко години след нейното издаване. Това послание е проникващо, въпреки че повествованието не засяга политиката и се възприема леко от децата.
Така минаха няколко минути. За момчетата тези няколко минути означаваха часове и нетърпението им нарасна така, че се чуваха следните подвиквания:
— Да не са се отказали?
— Уплашили са се!
— Измислили са някаква хитрост!
— Няма да дойдат!
Няколко минути след два часа адютантът обиколи в галоп всички позиции и разнесе заповедта да се прекрати всякакво шумолене, всеки да се изпъне мирно, защото генералът ще направи последна проверка. И когато адютантът предаде заповедта на последната позиция, на първата се появи Бока, мълчалив и сериозен. Той обходи първо войската откъм улица „Мария“. Там всичко беше наред. Двете отделения стояха неподвижно отляво и отдясно на входната врата. Командирите пристъпиха напред.
— Добре — каза Бока. — Знаете ли задълженията си?
— Знаем. Ще се престорим, че, бягаме.
— А после… в гръб!
— Тъй вярно, господин генерал!
Бока провери колибата. Отвори вратата и премести отвън големия ръждив ключ. Той дори го завъртя, за да се убеди, че заключва. После провери първите три крепости. На всяка от тях имаше по двама. Бомбите бяха готови, наредени на купчини. В третата крепост имаше три пъти повече бомби, отколкото в останалите. Тя беше главната крепост. Когато се появи генералът, върху нея се изпънаха мирно трима артилеристи. На четвърта, пета и шеста крепост имаше запасни бомби.
— Не ги пипайте — нареди Бока, — защото запасните пясъчни бомби ще послужат да обстрелваме врага, когато заповядам артилеристите от другите крепости да се преместят на тази.
— Слушам, господин генерал!
В пета крепост цареше такова голямо напрежение, че когато пристигна генералът, артилеристът викна от престараване:
— Стой, кой си?
Другият го ръгна в ребрата. А Бока му се скара:
— Не познаваш ли генерала си? Магаре! — после добави: — Такива е най-добре веднага да се разстрелват!
Обърканият артилерист се изплаши до смърт. Изобщо не се сети, че едва ли ще го разстрелят тук. Нещо повече — и самият Бока този път — нещо, което се случваше рядко с него — не се досети, че е казал глупост.
Той продължи и стигна до окопа. В дълбокия ров се бяха свили два батальона. Сред тях беше и Гереб, усмихнат щастливо. Бока се изправи върху насипа на окопа.
— Момчета — викна той възторжено, — от вас зависи изходът на битката! Ако вие успеете да задържите врага, докато армията от улица „Мария“ свърши своята работа, ще спечелим битката! Запомнете добре това!
В отговор от окопа се разнесе силен вик. Скупчилите се момчета пламнаха. Те изглеждаха доста смешни, когато викаха и размахваха шапки, приклекнали в окопа.
— Тишина! — кресна генералът.
И той се отправи към центъра на площадката. Там вече го чакаше Колнаи с тръбата.
— Адютант!
— Слушам!
— Ние трябва да бъдем на такова място, откъдето се вижда целият фронт. Обикновено пълководците наблюдават сраженията от върха на някой хълм. Ние пък ще се покатерим върху покрива на колибата.
Следващия миг те бяха вече върху покрива на колибата. Слънцето блестеше по тръбата на Колнаи и това му придаваше страшен боен вид. Артилеристите от крепостите показваха един на друг:
— Погледни…
В този миг от джоба на Бока се появи театралният далекоглед, който веднъж беше използуван в Ботаническата градина. Той преметна ремъка му през рамо и сега само дребни подробности го различаваха по външност от великия Наполеон. Той беше пълководец, в това нямаше никакво съмнение. И всички зачакаха.
На летописците подобава да бъдат точни, следователно ние ще кажем, че точно в шестата минута след два часа откъм улица „Пал“ се разнесе звук на тръба. Беше чужд сигнал. При този звук войските започнаха да се въртят неспокойно.
— Идат! — предаваха си от уста на уста.
Бока леко пребледня.
— Сега! — каза той на Колнаи. — Сега ще се реши съдбата на нашето владение!
Няколко минути след това съгледвачите скочиха от оградата и тичешком се отправиха към колибата, на чийто покрив бе застанал генералът. Пред колибата те спряха и отдадоха чест.
— Неприятелят иде!
— Марш на място! — изкомандува Бока и двамата съгледвачи хукнаха по места. Единият скочи в окопа, а другият изтича при армията на улица „Мария“. Бока вдигна далекогледа към очите си и каза тихо на Колнаи:
— Сложи тръбата до устата си.
Онзи го послуша. После Бока свали внезапно далекогледа. По лицето му се разля руменина и той въодушевено заповяда:
— Свири!
И тогава прозвуча гръмкият звук на тръбата. Червеноризците спряха и пред двете врати на владението. Слънцето блестеше по върховете на копията им. С червените си ризи и червените си шапки те приличаха на червени дяволи. И тяхната тръба свиреше за атака и въздухът се изпълни с възбудителния призив на тръбите. Колнаи надуваше тръбата, без да спира.