Островът на доктор Моро
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Ерменкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на доктор Моро». Краткое содержание книги:
Махнах с ръка да освободя тримата си роби и тръгнах нагоре по брега към гъсталака. В ръка носех пистолета си, а камшикът бях затъкнал заедно с брадвите под превръзката. Исках час по-скоро да остана сам, за да обмисля положението, в което бях изпаднал.
Чак сега бях започнал да осъзнавам ужасния факт, че на целия остров вече нямаше безопасно място, където да бъда сам и да мога да отпочина и поспя защитен. След пристигането си на острова бях заякнал удивително, но продължавах да бъда нервен и лесно можех да рухна под голямото напрежение. Съзнавах, че трябва да прекося острова, да се настаня при Зверохората и да се уповавам за своята безопасност на тях. Но смелостта ми ме напусна. Върнах се обратно на брега и като завих на изток покрай горящите постройки, се върнах към мястото, където една плитчина от коралов пясък се вдаваше в морето към рифа. Тук можех да седя и да размишлявам с гръб към морето, готов да посрещна всякакви изненади. Именно там седнах, подпрял брада на коленете си, слънцето сипеше жар върху главата ми и с нарастващ ужас в съзнанието обмислях как да доживея часа на спасението си (ако той изобщо настъпи). Опитах се да преценя цялата ситуация колкото се може по-спокойно, но бе невъзможно да не вложа чувства.
Припомних си причината за отчаянието на Монтгомъри. „Те ще се променят — казваше той. — Те със сигурност ще се променят.“ А Моро — какво бе казал той? „С всеки изминат ден упоритата животинска плът отново надделява.“ После се сетих за Хиената-Свиня. Бях убеден, че ако аз не убия звяра, ще ме убие той… Казвача на Закона беше мъртъв — какво нещастие!… Сега те знаеха, че ние с Камшиците също можем да бъдем убивани, както бяха убивани те…
Дали вече не ме дебнеха през зеленината на папратите и палмите оттатък — очаквайки да се окажа в техния обсег? Дали заговорничеха срещу мен? Какво ли им говореше Хиената-Свиня? Въображението ми ме отнасяше в тресавище от нездрави страхове.
Мислите ми бяха отвлечени от крясъците на няколко морски птици, устремили се към нещо черно, изхвърлено от вълните на брега, близо до постройките. Знаех какво беше, но нямах кураж да се върна и да ги прогоня. Тръгнах по брега в обратната посока с намерението да заобиколя източния край на острова и да се доближа до дерето с колибите, като избегна евентуалните засади в гъсталаците.
На около половин миля по-нататък усетих, че един от тримата Зверохора се приближава през шубрака към мен. Бях тъй възбуден от фантазиите си, че веднага извадих револвера. Дори омилостивителните жестове на съществото не можаха да ме успокоят. Когато се приближи, то се поколеба.
— Махай се — извиках аз.
Нещо в раболепната му поза силно наподобяваше куче. Отстъпи малко, досущ като прогонено псе, спря и ме загледа въпросително с кафявите си кучешки очи.
— Махай се — повторих аз. — Не се приближавай.
— Не може ли да се приближа до теб? — попита то.
— Не. Махай се — настоях аз и плеснах с камшика. Сетне, като захапах камшика със зъби, се наведох за камък, което изплаши и прогони съществото.
Така самотен пристигнах до дерето на Зверохората и скрит между бурените и тръстиките, отделящи падината от морето, наблюдавах пристигащите, мъчейки се по жестовете и израженията им да преценя как им се е отразила смъртта на Моро и Монтгомъри и разрушаването на Дома на болката. Сега осъзнавам неразумността на своето малодушие. Ако бях запазил смелостта, която ме бе обхванала на разсъмване, ако не бях й позволил да заглъхне в самотни размишления, можех да поема освободения от Моро скиптър и да властвам над Зверохората. Но аз изпуснах възможността и всъщност се оказах само в положението на водач сред себеподобни.
Към пладне някои от тях дойдоха и клекнаха да се попекат на горещия пясък. Заплашителният глас на глада и жаждата надделя над страха ми. Излязох от храстите и с револвер в ръка тръгнах към седящите фигури. Една от тях, Вълчицата-Жена, се обърна и втренчи поглед в мен, а след нея и другите. Никой не се опита да се надигне или да ме поздрави. Бях твърде слаб и изтощен, за да настоявам за това сам срещу толкова много и затова се престорих, че не забелязвам.