Островът на доктор Моро
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Ерменкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на доктор Моро». Краткое содержание книги:
Изглежда, и аз се бях променил. Дрехите ми висяха като жълти дрипи, през чиито дупки лъщеше загорялата ми кожа. Косата ми порасна и се сплъсти. Казват, че дори и сега в очите ми има някакъв странен блясък, че непрекъснато шарят нащрек.
Отначало прекарвах дните си на южния бряг в очакване на някой кораб, в надежда и молитва. Разчитах, че след изтичането на годината „Ипекакуана“ ще се завърне, но той никога не дойде. Пет пъти видях платна и три пъти дим, но никога нищо не се приближи до острова. Винаги имах готовност да запаля голям огън, но несъмнено той е бил отдаван на вулканичния произход на острова.
Чак през септември или октомври започнах да се замислям да си построя сал. По това време ръката ми вече бе оздравяла и можех да си служа с нея. Отначало моята безпомощност ми се видя ужасяваща. През целия си живот не бях се занимавал с дърводелство или някаква подобна работа и дни наред прекарвах в гората, опитвайки се да цепя дървета и да ги връзвам едно за друго; ала нито една от изобилието от лиани не бе достатъчно гъвкава или здрава и с моите разпокъсани научни знания не можех да изобретя никакъв начин да ги пригодя за целта. Повече от две седмици се рових в черните развалини на постройките и по брега, където бяха изгорени лодките, търсейки пирони и случайни метални парчета, които можеха да ми послужат. Сегиз-тогиз някой Зверочовек ме наблюдаваше, но викнех ли го, изчезваше. После дойде сезонът на гръмотевичните бури и поройните дъждове, който силно забави работата ми, но в края на краищата салът бе готов.
Бях доволен от него. Но поради своята непрактичност, от която винаги съм си патил, го бях направил на повече от миля далеч от морето и докато го довлека до брега, се разпадна на парчета. Може и да е било по-добре, че не можах да отплавам с него. Но тогава страдах от своята несполука така жестоко, че няколко дни скитах по брега, изпаднал в униние, гледах водата и мислех за смъртта.
Все пак не исках да умра и един инцидент безпогрешно ме предупреди за безразсъдството на мудността ми, защото всеки нов ден бе преизпълнен с нарастваща заплаха от страна на Зверохората. Лежах в сянката на оградната стена, вперил поглед към морето, когато бях стреснат от едно студено докосване по петата и като се обърнах рязко, видях пред себе си да примигва дребното розово ленивецоподобно същество. Малкото зверче отдавна бе загубило дар слово и бързината на движенията, дългите му косми се сгъстяваха с всеки изминат ден, а късите му широки нокти ставаха все по-извити. Щом разбра, че е привлякло вниманието ми, то издаде някакво стенание, отдалечи се малко по посока на храстите и се обърна да ме погледне.
Отначало недоумявах, но после се сетих, че иска да го последвам, което и направих — бавно, защото денят беше горещ. Щом стигнахме до дърветата, то се изкатери по тях, тъй като се придвижваше по-лесно по висящите лиани, отколкото по земята.
На едно утъпкано място неочаквано се натъкнах на поразяваща гледка. Моето санбернардско същество лежеше мъртво на земята, а близо до тялото му се бе свила Хиената-Свиня, забила безобразните си нокти в още тръпнещата плът, и го гризеше, като ръмжеше от наслада. Щом приближих, чудовището вдигна лъскавите си очи към мен, устните му се дръпнаха и оголиха окървавените му зъби, и то изръмжа заплашително. Не бе нито уплашено, нито засрамено; и последната искрица от човешкото бе изчезнала. Пристъпих още крачка напред, спрях и извадих револвера си. Най-сетне се бяхме срещнали лице в лице.
Звярът не направи никакъв опит да избяга. Но ушите му се прибраха назад, козината му настръхна, а тялото му се сви. Прицелих се между очите му и стрелях. В същия миг той се хвърли върху мен и ме събори като кегла. Сграбчи ме с уродливата си ръка и ме удари в лицето. Но скокът му бе прекалено висок и звярът се прехвърли над мен. Задната част на тялото му ме затисна, но за щастие бях улучил и този скок бе предсмъртен. Изпълзях изпод нечистите телеса и разтреперан се изправих, втренчен в потръпващото му тяло. Във всеки случай опасността бе преминала. Но знаех, че това е само първият случай от редицата изстъпления, които трябваше да се очакват.
Изгорих двете тела на клада от съчки. Сега наистина осъзнавах, че ако не напусна острова, смъртта ми е само въпрос на време. С едно-две изключения Зверовете вече бяха напуснали дерето и всеки си беше направил леговище по свой вкус сред гъсталаците на острова. Денем излизаха само някои; повечето от тях спяха и за новодошлия островът би изглеждал безлюден; но нощем въздухът се оглушаваше от отвратителните им викове и виене. Почти бях решен да ги избия — да направя капани или да използвам ножа си. Да имах достатъчно патрони, нямаше да се поколебая да започна изтреблението. Едва ли бяха останали повече от двайсетина от опасните хищници; по-свирепите от тях вече бяха мъртви. След смъртта на клетото ми куче, последния ми приятел, и аз придобих до известна степен навика да дремя денем, за да бъда нащрек нощем. Направих отвора на жилището си зад стената на оградата толкова тесен, че ако нещо се опиташе да се промъкне, обезателно щеше да вдигне голям шум. Освен това съществата бяха загубили умението да поддържат огън и страхът им от него се възобнови. Още веднъж почти страстно се захванах да сковавам колове и клони, за да направя сал, с който да избягам.