Островът на доктор Моро

Те се поколебаха. Единият подгъна колене. Повторих командата, примрял от страх, и тръгнах към тях. Единият коленичи, след него и другите двама.

Обърнах се и тръгнах към мъртвите тела, като продължавах да гледам към тримата коленичили Зверохора, подобно на актьор, преминаващ през сцената с лице към публиката.

— Те нарушиха Закона — казах аз, като си сложих крака върху Казвача на Закона. — Те бяха убити. Дори Казвача на Закона. Дори Втория с Камшика. Велик е Законът! Елате и вижте.

— Няма прошка — рече единият от тях, тръгна напред и се вгледа.

— Няма прошка — рекох аз. — Затова слушайте и вършете каквото ви наредя.

Те се изправиха и се спогледаха въпросително.

— Останете там — наредих аз.

Взех секирите, закачих остриетата на преметнатата през рамото ми превръзка, обърнах Монтгомъри, прибрах револвера му, в който все още имаше два заредени патронника, наведох се да го претършувам и намерих в джоба му още половин дузина патрони.

— Вземете го — казах, като отново се изправих и посочих с камшика, — вземете го, отнесете го и го хвърлете в морето.

Те се приближиха, очевидно все още се страхуваха от Монтгомъри, но далеч повече се страхуваха от плющящия камшик и след известно пипкане и колебание, ново плющене на камшика и подвикване го повдигнаха предпазливо и зашляпаха в зашеметяващото вълнение на морето.

— Още — изкомандувах аз, — още! Отнесете го още по-навътре.

Те нагазиха до мишници и застанаха, загледани в мен.

— Хайде — И тялото на Монтгомъри изчезна с плясък. Нещо се стегна в гърдите ми. — Добре — казах аз с треперещ глас и те, забързани и уплашени, се върнаха до края на водата, оставяйки дълги черни дири в сребристите вълни. На края на водата спряха, обърнаха се и се загледаха свирепо към морето, сякаш очакваха Монтгомъри да се вдигне оттам и да потърси отмъщение.

— А сега тези — посочих аз към останалите тела.

Те се постараха да не се приближават до мястото, където бяха хвърлили във водата Монтгомъри, като отнесоха четиримата мъртви Зверохора косо по брега на около стотина ярда, преди да нагазят в морето и да ги хвърлят.

Докато ги наблюдавах как се погрижиха за разкъсаните останки на Млинг, чух зад себе си леки стъпки, обърнах се бързо и видях огромната Хиена-Свиня на около дванайсетина ярда. Главата й бе наведена, светещите й очи съсредоточени върху мен, а късите й набити ръце висяха отстрани, свити в юмруци. Когато се обърнах, тя се спря в превита поза и отклони поглед.

За миг застанахме очи в очи. Пуснах камшика и сграбчих пистолета в джоба си. Възнамерявах при първа възможност да убия този звяр — най-отвратителния от останалите сега на острова. Боях се от него далеч повече от когото и да било друг. Да продължи да живее, означаваше заплаха за мен.

Трябваха ми десетина секунди, за да се окопитя. Тогава извиках:

— Привет! Поклони се! — Тя ми се озъби.

— Кой си ти, че да…

Може би прекалено конвулсивно извадих пистолета, прицелих се и бързо стрелях. Чух я как изскимтя, побягна настрани и се обърна, разбрах, че не съм улучил и натиснах ударника с палец, готов за следващия изстрел. Но тя вече бягаше стремглаво, люшкайки се наляво-надясно и не посмях да рискувам втори пропуск. Сегиз-тогиз поглеждаше назад през рамо. Премина косо през брега и изчезна под пълзящите кълба гъст дим, които продължаваха да се стелят над горящата къща. Останах известно време, втренчил поглед след нея. Обърнах се отново към тримата покорни Зверохора и им дадох знак да хвърлят тялото, което носеха. После отидох до мястото край огъня, където бяха лежали телата, и заритах с крак пясъка, докато всички кървави петна бяха заровени и изчезнаха.