Островът на доктор Моро

— Ти ли си онзи, когото срещнах на брега? — запитах аз.

— Същият, Господарю.

Съществото очевидно бе доста предано, защото е можело да се нахвърли върху мен, докато съм спал.

— Добре — рекох аз, протягайки му ръка за още една целувка-близване. Започнах да разбирам какво означава присъствието му и усетих прилив на смелост. — Къде са другите? — попитах.

— Те са полудели. Те са глупави — каза Куче-човека. — Те и сега си говорят всички ей там. Те казват: „Господаря е мъртъв; Втория с Камшика е мъртъв. Другият, който ходи в Морето, е… като нас. Вече нямаме Господар, няма Камшици, няма Дом на болката. Това е краят. Ние обичаме Закона и ще го спазваме, но никога вече няма да има Болка, Господар, Камшици.“ Така говорят те, но аз зная, Господарю, аз зная.

Пресегнах се в тъмнината и потупах Куче-човека по главата.

— Добре — повторих аз.

— Скоро ти ще убиеш всички — рече Куче-човека.

— Скоро — отговорих аз, — Ще убия всички… след някой и друг ден и след като някои неща отминат. Всички с изключение на онези, които ти пощадиш, всички други ще избия.

— Когото Господаря пожелае да убие, Господаря го убива — рече Куче-човека с известно задоволство в гласа.

— А техните грехове ще се множат — казах аз. — Нека живеят в заблуда, докато му дойде времето. Нека знаят, че аз съм Господаря.

— Блага е волята на Господаря — каза Куче-човека с присъщата за кучешката му кръв готовност.

— Но един вече е съгрешил — рекох аз. — Него ще убия, още щом го срещна. Когато кажа: „Ето го“, гледай да скочиш отгоре му… а сега ще ида при събралите се мъже и жени.

За миг отворът на колибата бе затъмнен от излизащия Куче-човек. Последвах го и се озовах почти на същото място, където бях, когато чух Моро и преследващата ме хрътка. Но сега бе нощ и цялата долина с нейните миазми бе непрогледна, а по-нататък вместо огрения от слънцето зелен склон виждах червен огън, около който сновяха насам-натам гърбави гротескни фигури. Още по-нататък се простираше гъста гора, една тъмна ивица, покрита отгоре от черната дантела на върхарите. Луната пътуваше точно покрай хребета над дерето и подобно на решетка пред лицето й преминаваше спираловидната струя пара, която непрестанно се издигаше от пукнатините на острова.

— Върви край мен — казах аз доста напрегнато и двамата се спуснахме един до друг по тясната пътека, без да обръщаме много внимание на неясните фигури, които надничаха към нас от колибите.

Никой от събралите се край огъня не си направи труда да ме поздрави. Повечето от тях не ми обърнаха внимание — подчертано пренебрежително. Огледах се за Хиената-Свиня, но тя не беше там. Общо около двайсетина Зверохора клечаха, втренчени в огъня или разговаряха помежду си.

— Той е мъртъв, той е мъртъв, Господаря е мъртъв — разнесе се гласът на Маймуночовека вдясно от мен. — Дома на болката… няма Дом на болката.