Островът на доктор Моро
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Ерменкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на доктор Моро». Краткое содержание книги:
Той блъсна вратата и полуобърнат към мен, застана между жълтата светлина на лампата и бледото сияние на луната; очните му кухини се чернееха под гъстите му вежди.
— Ти, Прендик, си един надут позьор, един глупак! Ти винаги се страхуваш и си въобразяваш. Ние стигнахме до края. Утре смятам да си прережа гърлото. А тази вечер ще си устроя един дяволски чудесен празник.
Той се обърна и излезе в лунната светлина.
— Млинг — извика той, — Млинг, стари приятелю!
В сребристата светлина на помръкналия бряг излязоха три неясни фигури — едната обвита в бяло, следвана от две тъмни сенки.
Спряха се втренчени. Тогава иззад ъгъла на къщата видях да се появяват прегърбените рамене на Млинг.
— Пийте — викаше Монтгомъри, — пийте, зверове! Пийте и бъдете хора. Проклет да съм! Аз съм най-умният! Моро забрави това. А то е последната подробност. Пийте, казвам ви. — И като размахваше в ръка бутилката, той хукна в нещо като бърз тръс на запад, а Млинг се промъкна между него и трите следващи го неясни фигури.
Отидох до вратата. Очертанията им вече се губеха в невзрачната лунна светлина, когато Монтгомъри спря. Видях го да дава глътка чисто бренди на Млинг и после петте фигури се стопиха в едно неясно петно.
— Пейте — чух Монтгомъри да крещи. — Пейте всички заедно: „Проклет да е Прендик“… Така. А сега пак: „Проклет да е Прендик.“
Черната групичка се разпадна на пет отделни фигури и криволичейки, те бавно се отдалечиха по осветената ивица на брега. Всички крещяха н а воля, викаха обиди по мой адрес или каквито други излияния изискваше предизвиканото от брендито ново въодушевление.
Подир малко чух Монтгомъри да крещи в далечината:
— Надясно. — И с викове и глъчка те навлязоха в непрогледната тъмнина на дърветата. Бавно, много бавно притихнаха.
Мирното великолепие на нощта ме успокои отново. Луната вече бе преминала зенита и се спускаше на запад. Беше съвсем пълна, много ярка в пустото синьо небе.
Мастиленочерната сянка на зида, широка около ярд, падаше в краката ми. На изток се сивееше морето, тъмно и тайнствено, а между него и сянката сивите пясъци (от вулканично стъкло и кристали) проблясваха и светеха, сякаш брегът бе осеян с диаманти. Зад мен газената лампа хвърляше топли червеникави отблясъци.
Затворих вратата, заключих я и отидох в двора, където Моро лежеше редом с последните си жертви — хрътките, ламата и още няколко клети звяра, — едрото му лице беше спокойно дори след такава ужасна смърт, а студените му отворени очи бяха втренчени в мъртвешки бледата луна. Седнах на ръба на коритото и загледан в призрачната клада под сребристата светлина и заплашителните сенки, започнах да обмислям плана си.
На заранта щях да събера малко провизии в лодката и след като подпаля кладата, щях отново да се отправя самотен в морето. Съзнавах, че не мога да помогна на Монтгомъри; че той наистина бе станал почти като Зверохората, чужд на човешкия род.
Не зная колко дълго съм седял така, кроейки своите планове. Навярно около час. После мислите ми бяха прекъснати от Монтгомъри, който явно се връщаше и бе някъде наблизо. Дочух викове от много гърла, спускаща се към брега врява от екзалтирани крясъци, ръмжене, вой и възбудени пронизителни писъци, които сякаш спираха на края на водата. Олелията нарастваше и замираше; чух тежки удари и трясък от разцепено дърво, но тогава това не ме обезпокои.
Започна безразборно пеене.
Мислите ми се върнаха към начина, по който да осъществя бягството си. Станах, донесох лампата и отидох под навеса да потърся едни буренца, които по-рано бях видял.
Вниманието ми бе привлечено от няколко метални кутии със сухари и отворих едната. С крайчеца на очите си зърнах нещо, някаква червенееща се фигура, и рязко се обърнах.
Зад мен бяха дворът, гъстата тъмнина, белееща на места от лунните лъчи. купчината дърва и съчки, върху която лежаха редом Моро и неговите осакатени жертви. Сякаш бяха се вкопчили един в друг в последна, пълна с мъст, схватка. Раните му зееха черни като нощта, а по пясъка тъмнееха засъхнали кървави петна. И тогава, без да разбирам причината за това видение, забелязах червеникаво блещукане, което се появи, повъртя се и се скри зад отсрещната стена. По грешка го приех за отражение от мъждукащата лампа и пак се заех със запасите под Продължих да тършувам, доколкото това е възможно за човек с една ръка, намерих някоя и друга потребна вещ, която отделих настрана за утрешното си отплаване. Движенията ми бяха бавни и времето минаваше бързо. Скоро започна да се развиделява.
Пеенето замря, отстъпи място на глъчка, после се поднови и избухна шумна врява. Чух викове „Още, още!“, кавга и ненадеен пронизителен писък. Естеството на шума се промени до такава степен, че прикова вниманието ми. Излязох на двора и се ослушах. Изведнъж, прорязвайки суматохата като с нож, се разнесе револверен изстрел.