Островът на доктор Моро

По такъв начин започна по-дългата част от временния ми престой на Острова на доктор Моро. След тази нощ се случи само едно нещо, което заслужава да се спомене, като оставя настрана поредицата многобройни неприятни подробности и терзанията на непрекъснатата тревога. Така че предпочитам да не се занимавам с хрониката на този отрязък от време, а да разкажа само за един съществен инцидент през десетте месеца, които прекарах в приятелство с тези полуочовечени зверове. В паметта ми се е запечатало още много, което мога да разкажа, неща, заради които с радост бих пожертвувал дясната си ръка, само и само да успея да ги забравя. Но те с нищо не обогатяват разказа ми. Още ми е чудно, като си припомня колко бързо изучих нравите на тези чудовища и отново си възвърнах самоувереността. Разбира се, имаше разпри — все още по мен личат следи от зъби, но те скоро свикнаха да уважават умението ми да хвърлям камъни и острието на секирата ми. А и верността на моя санбернардски Куче-човек ми бе от безкрайна полза. Установих, че простата им йерархична стълбица се изграждаше в зависимост от способността им да нанасят кървави рани. Смея да кажа, надявам се без да звучи суетно, че спечелих нещо като превъзходство сред тях. Един или двама, които при различни разпри бях белязал лошо, таяха известна неприязън към мен, но за щастие тя намираше отдушник в гримаси на безопасно разстояние зад гърба ми.

Хиената-Свиня ме отбягваше, но по отношение на нея бях винаги нащрек. Моят неотлъчен Куче-човек я мразеше и се ужасяваше от нея до крайност. Всъщност смятам, че именно на това се дължи привързаността на звяра към мен. Скоро се убедих, че чудовището е познало вкуса на кръвта и е тръгнало по стъпките на Леопардочовека. Направи си леговище някъде в гората и заживя като единак. Веднъж се опитах да подтикна Зверохората да й направят хайка, но не ми достигаше авторитет, за да ги накарам да се обединят. Отново и отново се опитвах да се приближа до бърлогата й и да я изненадам неподготвена, но тя бе твърде хитра и щом ме видеше или надушеше, тутакси изчезваше. Засадите й правеха опасна за мен и съюзниците ми всяка горска пътека. Куче-човека почти не смееше да се отдели от мен.

През първия месец Зверохората се държаха съвсем човешки в сравнение с по-късното им отношение и освен към моя кучешки приятел придобих дружеска търпимост към още един-двама. Малкото розово същество, подобно на ленивец, показваше странна привързаност към мен и ме следваше навсякъде. Но Маймуночовека ми досаждаше. Заради петте си пръста той реши, че е равен с мен, и непрестанно ми ломотеше, бръщолевейки невъобразими глупости. Едно нещо в него ме забавляваше — фантастичната леснина, с която измисляше нови думи. Изглежда, в неговата представа истинското предназначение на речта бе да се дрънкат слова, които не означават нищо. Наричаше ги „големинешта“ за разлика от „малкитенешта“ — разумните всекидневни житейски грижи. Кажех ли нещо, което той не разбираше, го възхваляваше и ме молеше да го повторя, научаваше го наизуст и отиваше да го повтаря, с някоя и друга сгрешена дума, пред всички по-кротки Зверохора. Смяташе за маловажно всичко просто и понятно. Специално заради него измислих някои особено любопитни „големинешта“. Сега ми се струва, че той бе най-глупавото същество, което някога съм срещал; по най-чудноватия начин той бе развил характерната за човека глупост, без да изгуби ни йота от естественото плиткоумие на маймуната.