Островът на доктор Моро
- Автор: Уэллс Герберт Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Ерменкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът на доктор Моро». Краткое содержание книги:
Съществото се вгледа в тялото.
— Той изпраща Огън, който убива — каза то с плътен глас, повтаряйки част от ритуала.
Останалите се насъбраха и надничаха един през друг.
Накрая стигнахме до самия западен край на острова. Натъкнахме се на изгризаното и обезобразено тяло на пумата, дясната й лопатка беше разтрошена от куршум, а на около двайсетина ярда по-нататък най-сетне намерихме това, което търсехме. Той лежеше по очи на едно утъпкано място сред камъша.
Едната му длан беше почти откъсната до китката, а сребристата му коса — сплъстена от кръв. Главата му бе разбита от синджира на пумата. Прекършените тръстики под него бяха изпръскани с кръв. Не можахме да намерим револвера му.
Монтгомъри го обърна по лице.
С помощта на седмината Зверохора, защото той беше тежък човек, го отнесохме на почивки обратно в ограденото място. Смрачаваше се. На два пъти дочухме невидими същества да вият и крещят пронизително край групичката ни, а веднъж се появи дребното розово същество, приличащо на ленивец, облещи се насреща ни и отново изчезна. Но не ни нападнаха повторно. При вратата на оградата компанията от Зверохора ни напусна — Млинг отиде с тях. Заключихме се вътре, после отнесохме обезобразеното тяло на Моро в двора и го положихме върху купчина съчки.
После отидохме в лабораторията и сложихме край на всичко живо там, което намерихме.
19. „Официалният празник“ на Монтгомъри
Щом свършихме това, се измихме, нахранихме се и
заедно с Монтгомъри отидохме в малката ми стаичка, където за първи път обсъдихме положението си. Той беше почти изтрезнял, но със силно разстроен разсъдък. Дотогава е бил под необикновено силното влияние на личността на Моро. Не мисля, че някога му е идвала наум мисълта, че Моро може да умре. С това злощастие внезапно рухваха навиците, станали част от него през десетте или повече монотонни години, прекарани на острова. Говореше несвързано, отговаряше на въпросите ми мъгляво, луташе се сред най-общите от тях.
— Този глупак на глупците — рече той. — Каква бъркотия е всичко! Не разбрах нищо от живота. Чудя се кога най-сетне ще заживея. Шестнадесет години баламосван от бавачки и преподаватели, както им е угодно, пет в Лондон, предъвквайки медицината — лоша храна, мизерни квартири, мизерни дрехи, мизерни пороци — каква грешка, не мога да си представя по-голяма и запратен на този зверилник. Десет години тук! Защо е всичко това, Прендик? Нима сме сапунени мехури, издухани от някое хлапе?
Беше трудно да се оправя с подобно бълнуване.
— Това, което трябва да обмислим сега — казах аз, — е как да се измъкнем от този остров.
— Защо да се измъкваме? Аз съм прокуденик. С кого да се сдружа? При тебе всичко е наред, Прендик. Горкият стар Моро! Не мога да го изоставя тук да му глождят кокалите. Както е… И освен това какво ще стане с почтената част от Зверохората?
— Добре — казах. — Ще видим утре. Мислех си, че можем да направим клада от съчките и да изгорим тялото му… и онези другите неща… Какво ще стане после със Зверохората?
— Не зная. Предполагам, че тези, които са направени от хищни животни рано или късно ще оглупеят. Не можем да ги избием всичките. Нали? Предполагам, че изисква това твоята човечност. Но те ще се променят. Те със сигурност ще се променят.
Той говори така неопределено, докато накрая усетих, че ще избухна.
— Проклятие! — възкликна той при една моя проява на раздразнителност. — Не виждаш ли, че моето положение е по-лошо от твоето. — Стана и отиде за бренди. — Пийни — каза той, когато се върна — ех ти, умуващ, тебеширеноблед светецо-атеист, пийни.
— Без мен — отговорих и седнах, като наблюдавах тъжно лицето му под жълтите отблясъци на газеничето, докато той изпадна в бъбриво пиянско страдание. Запазил съм спомен за нещо безкрайно досадно. Уплете се в някаква сълзлива защита на Зверохората и Млинг.
Млинг, говореше той, бил единственото същество, което наистина някога се е привързвало към него. Внезапно го осени идея.
— Проклет да съм! — рече той и като стискаше бутилката с бренди, се изправи, олюлявайки се. Интуитивно ми проблесна какво възнамеряваше да направи.
— Няма да даваш алкохол на този звяр — казах, като се изправих срещу него.
— Звяр! — каза той. — Ти си звяр. Той пие като християнин. Махни се от пътя ми, Прендик.
— За бога — казах аз.
— Махни се… от пътя ми — изрева той и изведнъж измъкна револвера си.
— Добре — рекох аз и отстъпих встрани, почти решен да се хвърля върху него, когато постави ръка на резето, но мисълта за безпомощната ми ръка ме разубеди.
— Ти се докара като животно. Можеш да вървиш при животните.