Време да убиваш [A Time to Kill-bg]

— Спри да приказваш и яж! — викаше той.

— Имам още десет минути, Клод.

— Имаш седем.

В сряда пържеше речна риба и отпускаше по трийсет минути заради костите. Белите избягваха да ходят при него в сряда и той знаеше много добре защо. Причината беше в мазнината, чиято рецепта, наследена от баба му, пазеше в тайна. Мазнината беше тежка и лепкава и червата на белите подлудяваха. На чернокожите им нямаше нищо и те се тълпяха в заведението му всяка сряда.

Двама непознати седяха близо до касата и боязливо наблюдаваха действията на Клод. Сигурно са репортери, помисли си Джейк. Всеки път, когато Клод се приближеше и се взреше в тях, те покорно хващаха по едно ребро и започваха да глозгат. Не бяха опитвали ребра преди и на всички бе ясно, че са от Север. Бяха дръзнали да си поръчат салата с пилешко месо, но Клод ги наруга и им заяви, че ако не щат печено, да се омитат.

— Ей ви порциите. Захващайте се веднага — нареди той, когато им ги сервира.

— Няма ли ножове? — попита решително единият.

Клод облещи очи и се заклатушка нанякъде, мърморейки. Другият непознат забеляза Джейк и след като го наблюдава няколко минути, накрая се приближи и клекна до масата.

— Вие не сте ли Джейк Бриганс, адвокатът на мистър Хейли?

— Аз съм. А вие кой сте?

— Роджър Макитрик от „Ню Йорк Таймс“.

— Приятно ми е — рече Джейк с усмивка и съвсем различен тон.

— Ще пиша репортаж за делото Хейли и бих искал да поговоря с вас, когато е възможно. Всъщност колкото е възможно по-скоро.

— Разбира се. Днес следобед не съм толкова зает. Нали е петък. Какво ще кажете за четири часа?

— Чудесно — каза Макитрик, забелязвайки, че Клод се приближава откъм кухнята. — Ще се видим в четири.

— Хайде, приятелю — викна му Клод. — Времето изтече. Плащайте и да ви няма.

Джейк и Аткавидж свършиха за петнайсет минути и зачакаха словесната атака на Клод. Облизаха си пръстите, попиха потта от челата и си казаха, че ребрата са наистина крехки.

— Това дело ще те направи известен, а? — подметна Аткавидж.

— Надявам се. Очевидно няма да натрупам пари от него.

— Говоря сериозно, Джейк, няма ли да ти помогне за клиентелата?

— Ако го спечеля, ще имам повече клиенти, отколкото мога да приема. Разбира се, че ще ми помогне. Ще имам възможност да си избирам и делата, и клиентите.

— А от финансова гледна точка?

— Нямам представа. Няма начин да се предвиди кого или какво би могло да привлече. Ще имам много дела, от които ще мога да си подбирам, а това означава повече пари. Ще престана да се безпокоя за текущите разходи.

— Изобщо няма да има нужда да се безпокоиш за тях.

— Виж какво, Стан, ние не сме всички чак толкова неприлично богати. Да си юрист, не е това, което е било по-рано — твърде много станахме. Четиринайсет души в този малък град. Конкуренцията е жестока, дори в Клантън — на пръсти се броят изгодните дела, а ние сме твърде много. В големите градове е още по-зле, университетите бълват все нови и нови юристи и повечето не могат да си намерят работа. Всяка година по десетина момчета чукат на вратата ми за работа. Една голяма кантора в Мемфис уволни доста адвокати преди няколко години. Представяш ли си? Както става във фабриките, направо им посочват вратата. Сигурно са хукнали към бюрото за безработни и са се наредили на опашка да стават механици. И това са юристи, не секретарки или шофьори на камиони. Юристи!