Време да убиваш [A Time to Kill-bg]

— От четири. Извади ги и ще му ги занеса следобед.

Лусиен се отбиваше в кантората или се обаждаше по телефона веднъж месечно. Четеше делата, за да не изостава от последните новости в правото. Нямаше други задължения освен да пие любимото си уиски и да играе на фондовата борса — и в двата случая безразсъдно. Беше алкохолик и прекарваше по-голямата част от времето си на предната веранда на голямата бяла къща на хълма, който се издигаше над Клантън — там посръбваше „Джак Даниълс“ и четеше делата.

След като го лишиха от права, той рухна. Целодневно имаше прислужница, която му беше и болногледачка в случай на нужда. Тя сервираше питиетата на верандата от обяд до среднощ. Той рядко се хранеше и спеше малко — предпочиташе да се налива с часове. Очакваше Джейк да идва поне веднъж седмично. Тия посещения бяха израз на някакво чувство за дълг. Лусиен бе сприхав болен старец, който ругаеше адвокатите, съдиите и особено Адвокатската асоциация в Мисисипи. Джейк бе единственият му приятел, единствената аудитория, която можеше да намери и задържи достатъчно дълго, за да изслушва неговите проповеди. Наред с поученията с удоволствие раздаваше съвети по делата, които Джейк водеше — ужасно досаден навик. Знаеше подробности за всяко дело, въпреки че Джейк никога не разбра как Лусиен научава толкова много. Рядко се появяваше в центъра на града, а и където и да е, освен в магазина за готови храни в негърския квартал.

Джейк спря своя сааб зад мръсното раздрънкано порше и подаде папките на Лусиен. Нямаше „здрасти“ или „добър ден“, просто папките преминаха в ръцете на домакина, който не обели и дума. Седнаха на плетените столове-люлки на дългата веранда и се загледаха към Клантън. Най-горният етаж на съдебната палата стърчеше над останалите сгради и дърветата по площада.

Лусиен предложи уиски, после вино, после бира. Джейк все отказваше. Карла се дразнеше от пиенето и Лусиен го знаеше.

— Поздравления.

— За какво? — попита Джейк.

— За делото „Хейли“.

— За какво трябва да ме поздравяваш?

— Никога не съм водил такова шумно дело, а аз съм имал доста добри.

— В какъв смисъл шумно?

— Реклама. Известност. Това е големият удар за адвокатите, Джейк. Ако си неизвестен, умираш от глад. Когато хората загазят, те търсят адвокат, за когото са чували. Ако човек иска клиенти, трябва да се продаде на публиката. Съвсем различно е, разбира се, ако си в някоя голяма фирма или застрахователна компания — натискаш си задника на стола и смъкваш по сто долара на час, десет часа на ден, дереш кожите на дребните хорица и…

— Лусиен — прекъсна го кротко Джейк. — Това сме го предъвквали милион пъти. Нека поговорим за делото „Хейли“.

— Добре, добре. Обзалагам се, че Нуз ще откаже да го прати в друг съдебен окръг.

— Не съм казвал, че ще внасям молба за това.

— Ще бъдеш глупак, ако не го направиш.

— Защо?

— Проста аритметика! В този окръг чернокожите са двайсет и шест процента. Във всеки друг окръг на Двайсет и втора област черните са поне трийсет процента. Във Ван Бурен са четирийсет. Ако го прехвърлиш, имаш по-големи шансове да събереш повече чернокожи в ложата на заседателите. Ако се гледа тук, рискуваш със състав само от бели и тежко ти. Повярвай ми, нагледал съм се на чисто бели състави в този окръг.