Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
— Разбира се. — Усмивката му стана по-широка. — Наистина звучи много цветисто… болшевики, внедрявани. В чисто академичен план, разбира се.
— Да. Много… цветисто. — Във всички игри Аниели имаше някакви граници. Пиърс се забавляваше като се опитваше да ги премине.
— Както и да е — продължи тя, — повечето от нас вярват, че постепенно католическата църква е станала толкова могъща и добре защитена, че никаква тайна манипулация не би могла да я промени.
— Според вас манихеите са някакво тайно общество.
— Те наистина са били тайно общество. За това мога да ви представя много доказателства. — Тя му се усмихна. — Много цветисти доказателства. Много документи описват как са изграждали мрежа от клетки — като при френската съпротива — в рамките на римската империя, както с цел да разпространяват своето тълкувание за Словото, така и за да избягват преследването. Повечето от изследователите смятат, че сектата е искала да избегне преследване от страна на римляните. Както казах, именно те са били тези, които смятали, че може би манихеите са искали по този начин да избегнат преследване от страна на други християни. И като имам предвид свитъка, който ми дадохте, като че ли съм склонна се съглася с тях.
Пиърс си даваше сметка, че тя казва това повече като лично мнение, а не като академично твърдение. А неговата среща с австриеца беше допълнително доказателство за това. Но въпросът оставаше: какво следваше?
— И искате да кажете, че петнайсет писма, описващи трансцедентални преживявания, ще променят начина, по който гледаме на манихейството, така ли? Не виждам как това ще предизвика земетръс, освен сред шепа хора.
— Тогава грешите. — Нищо враждебно в тона й, само изтъкване на факт. Тя се наведе и започна да разполага листата на килима, един по един. Когато се нуждаеше от повече място, разбутваше някоя купчина книги. После коленичи, за да й е по-удобно. След малко пространството от бюрото до Пиърс се покри с килим от жълтеникави листове.
— Спомнете си, това е било молитва, предавана само устно — каза тя накрая. — Някак си бях забравила това. Глупаво, много, много глупаво.
Пиърс зяпаше морето жълти листове, объркан от лудешките стрелки, сочещи от лист към лист, от удивителните, оградени с червено мастило, от абзаците, написани в полетата: буквите бяха съвсем дребни и не можеха да се четат добре. Наблюдаваше как Аниели проследява връзките между листовете — червеният химикал току изскачаше от единия й джоб, за да подчертава верността на посоката. Накрая тя доволна се надигна и седна на мястото си.
— Е, какво мислите, че представлява това? — Тонът й беше почти поучителен.
Пиърс поклати глава и я погледна питащо.
— О, стига! Досега бяхте чудесен. Помните ли онези откъси от Порфирий Оптаний, поета-куриер на Константин? Онази игрословица? Вие донесохте това, не аз. — Тя кимна към листовете. — Кажете сега какво мислите, че представляват? Пред вас са.
Ръкавицата бе хвърлена. Пиърс се наведе и започна да чете жълтите страници.
— Преместване на редовете? — каза той накрая. Умора, липса на практика — съзнаваше, че опитът му е неубедителен, но трябваше да почне с нещо.
— Съвсем очевидно.
— Благодаря. — Той я погледна. — Обърнат словоред?
— Преди дванайсети век? Хайде стига. Още не сте се постарали както трябва.
— Обещавам, че ще опитам. — Не можа да сдържи усмивката си.
— Мислете за еврейските писания.
— Окей. Това наистина е… стълб от сол.
— Ха-ха. Казвам ви, че сам ще се намразите. — Той поклати глава и тя примирено добави: — Е, добре. Това е серия от акростихове. Нещо обичайно в молитвите — еврейската литература е пълна с такива. Отне ми цяла вечност, за да разбера какво правят тук, но си помислих, че вие… добре, както и да е. Това са акростихове.
Той проследи редовете и се увери в това.
— Първите букви на всеки ред, поставени заедно, създават друга дума.
— И те са гениалните. Тези страници там — продължи тя и посочи листовете най-близко до Пиърс — са петнайсет преписа на молитвата. Нищо странно ли не забелязвате в тях?
Той се вгледа и каза:
— Дължините на редовете са различни.
— Точно така. Като се има предвид, че това е една и съща молитва, би трябвало да се очаква да са еднакви, или най-малкото достатъчно близки, може би няколко думи, променени тук-там. Но в този случай всеки ред започва и завършва със съвсем различни моменти, докато самите думи остават еднакви. Защо?