Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
— Тихо! — извика Чими. — Босът строи!
Веднага млъкнаха.
— Добре — обади се Джордж. — Този път позна, Хенри. Въпросът беше труден, но ти се справи.
— Както винаги — каза пленникът. — Винаги се справям. Какво ще кажеш за една инжекция?
— Чудесна идея! — възкликна Джордж и извади кутия от пури. В нея имаше спринцовка. Заби иглата във вената над лакътя на Хенри. Това беше последното друсане на Хенри.
2
Отвън пикапът приличаше на таратайка, но под мръсотията и олющената боя се криеше истинско чудо на техниката, на което дори момчетата от Отдела за борба с наркопласьорите биха завидели. Както Балазар неведнъж се бе изразявал, не можеш да биеш копелдаците, ако не си добре подготвен — ако не си екипиран също като тях. Колата струваше цяло състояние, но той имаше известно преимущество: хората му крадяха това, за което полицията трябваше да плаща скъпо и прескъпо. Източното крайбрежие бе населено със служители на електронни компании, които търсеха на кого да продадат на минимална цена най-строго пазените тайни на своите фирми. Тези, (Джак Андолини ги наричаше „тъпанарите от Силициевата долина“) направо ти избутваха чертежите в ръцете.
Под арматурното табло се криеше детектор за подслушвателни устройства, УКВ антирадар, настроен на полицейската честота, широкообхватен детектор на радиовълни, високочестотен заглушител на радиопредавания, аналого-цифров преобразувател и усилвател, които биха показали на всеки, който се опитваше да засече колата с методите на триангулацията, че тя се намира едновременно в Кънектикът, Харлем и Монтък Саунд; имаше още радиотелефон… и малко червено копче, което Андолини натисна веднага щом Еди Дийн излезе от колата.
Интеркомът в кабинета на Балазар иззвъня.
— Те са — каза той. — Клаудио, пусни ги да влязат. Еди трябва да си мисли, че тук сме само ние тримата с Клаудио. Чими, иди в склада при останалите джентълмени и им кажи да пазят тишина.
Чими тръгна наляво по коридора, Клаудио Андолини тръгна вдясно.
Балазар спокойно започна да реди следващия етаж.
3
„Остави ме аз да се оправям“ — каза Еди, когато Клаудио отвори вратата.
„Добре“ — съгласи се Стрелецът, но остана нащрек, готов да вземе нещата в свои ръце в мига, в който сметнеше за необходимо.
Издрънчаха ключове. Роланд бе много чувствителен към различните миризми — на пот, лъхаща откъм Кол Винсънт, който вървеше от дясната му страна, и остър, тръпчив мирис на одеколон, идващ от Джак Андолини отляво, а когато влязоха, долови кисел дъх на бира. Разпозна отлично тази миризма. Това не бе някоя порутена кръчма, чийто под беше посипан с трици и където имаше грубо скован плот — нямаше нищо общо с „Шеб“ в Тул. Навсякъде блестяха стъклени чаши, в това помещение имаше повече стъкло, отколкото Стрелецът бе видял през цялото си детство, когато доставките бяха станали неритмични благодарение на саботажите на въстаниците от Фарсън, но най-вече, мислеше си той, защото светът се бе променил. Фарсън беше следствие от голямата промяна, а не причина.
Видя отраженията им навсякъде — по стените, по облицования с огледала бар, в дългото огледало зад него; виждаше ги дори като уродливи джуджета в елегантните чаши с форма на камбанка, подредени зад бара… бяха красиви и изящни като коледни играчки.
В единия ъгъл имаше някакво светлинно устройство, което непрекъснато се движеше и променяше цветовете си. От златисто към зелено, от зелено към жълто, от жълто към червено, от червено отново към златисто. По протежение на устройството с главни букви бе изписана дума, която можеше да прочете, но не разбираше значението й: „РОКОЛА“.
Това нямаше значение. Беше дошъл по работа. Не беше турист; не можеше да се позволи лукса да се държи като такъв, без значение колко интересни или странни му се виждаха някои неща.
Мъжът, който им отвори вратата, очевидно беше брат на шофьора, както се бе изразил Еди, въпреки че беше по-висок и може би по-млад с пет години. Носеше пистолет в кобур под мишницата.
— Къде е Хенри? — попита младежът. — Искам да видя брат ми! — Той повиши глас: — Хенри! Ей, Хенри!
Никакъв отговор; тишина, сред която единствено чашите зад бара зазвъняха едва доловимо.
— Господин Балазар желае първо да разговаря с теб.
— Запушили сте му устата и сте го вързали, нали? — попита Еди и преди още Клаудио да му отговори, той се изсмя. — Не, мисля, че сте го оставили да се надруса, нищо повече. Защо да си правите труда да го връзвате, когато с една инжекция може да стане кротък като агънце? Добре. Водете ме при Балазар. Да приключваме с тази история.