Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
сякаш очакваше някоя филмова звезда да поспре драматично на най-
горното стъпало, преди да се спусне надолу към официален прием.
Безбройните блестящи елементи от оцветено стъкло се отразяваха в пода
и му придаваха сияйния вид на разцъфнало ябълково дърво.
Любимата му част беше таванът. Намираше се на три етажа над него и
беше изрисуван с бойни сцени. Воини на коне и с черни кинжали се бяха
впуснали в битка. Бяха толкова реалистични, сякаш можеше да се
протегне и да ги докосне.
Толкова реалистични, че той можеше да е един от тях.
Припомни си първия път, когато беше видял всичко това. Тор го беше
довел да се срещне с Рот.
Джон преглътна. Тормент беше останал в живота му за толкова
кратко. Едва няколко месеца. След като винаги се беше чувствал, сякаш
не принадлежи никъде, след две десетилетия на лутане без посока и без
семейство, което да му даде стабилност, беше получил шанса да зърне за
миг това, което винаги беше желал. И после един изстрел беше отнел
живота на двамата му осиновители.
Щеше му се да бе достатъчно силен да каже, че е благодарен за
времето, през което беше познавал Тор и Уелси, но това би било лъжа.
Загубата им беше толкова по-трудно поносима от неясната болка, която
изпитваше, докато беше сам.
Явно не беше особено качествен мъж.
Зейдист влетя от подземния тунел през тайната врата без
предупреждение и Джон се напрегна. Не можеше да остане спокоен. Без
значение колко пъти се беше срещал с брата, появата на Зейдист винаги
го изнервяше. Не беше само заради белега на лицето и обръснатата му
глава. Беше заради смъртоносната аура, която излъчваше и която не беше
изчезнала, въпреки че вече имаше партньорка и щеше да става баща.
А и тази нощ изражението му беше толкова твърдо, сякаш беше
изковано от желязо, а тялото — дори още по-стегнато от обикновено.
— Тръгваме ли?
Джон присви очи и попита на езика на жестовете: — Какво става?
— Нищо, за което да се тревожиш. Готов ли си?
Не беше въпрос, а заповед.
Джон кимна, закопча якето си и двамата поеха навън, минавайки през
фоайето.
Нощта беше сивкава. Звездите отчасти бяха скрити зад облаците, които пълната луна осветяваше. Според календара пролетта наближаваше, но беше така само на теория, ако се съдеше по гледката наоколо.
Фонтанът пред имението не се използваше през зимата и стоеше празен в
очакване да бъде напълнен отново. Дърветата приличаха на черни
скелети, извисяващи се към небето, сякаш вдигнали ръце в молитва към
слънцето да грее по-силно. Снегът се беше застоял по тревните площи и
упорито отказваше да напусне здраво замръзналата земя.
Студеният вятър сякаш ги зашлеви през лицата, когато двамата със
Зейдист поеха надясно. Камъчетата, застилащи двора, се раздвижиха под
ботушите им. Защитната стена беше на известно разстояние от тях.
Високата седем метра и дебела един метър крепостна стена опасваше
цялата собственост на Братството. Беше снабдена с охранителни камери и
детектори за движение като изряден войник, зареден с муниции. Но това
не беше нищо. В действителност натрапниците бяха държани настрана от
сто и двайсет волта електричество, течащо в телената мрежа на върха на
оградата.
Сигурността беше най-важна. Винаги.
Джон последва Зейдист по осеяната със снежни петна тревна площ; отминаха покритите цветни лехи и празния плувен басейн зад сградата.
След леко спускане достигнаха гората. На това място чудовищната стена
правеше остър завой вляво и се спускаше по планинския склон. Те не я
последваха, а минаха между дърветата.
Под дебелите борове и гъстите кленове се стелеше килим от стари
иглички и листа. Въздухът беше студен и миришеше на пръст. Ноздрите
му потръпнаха от тази комбинация.
Както обикновено, Зейдист водеше. Пътеката, по която поемаха, всяка нощ беше различна и избрана случайно, но винаги стигаха до едно и
също място: малък водопад. Потокът, спускащ се от планината, правеше
лек скок от една малка скала и оформяше плитко езеро с диаметър от
около три метра.
Джон се приближи и сложи ръка в бълбукащата струя. При допира на
ръката му с водата пръстите му изтръпнаха от студа.
Зейдист премина тихо през потока, като стъпваше от камък на камък.
Грациозността на брата беше подобна на тази на водната струя. Плавна и
могъща. По уверените му стъпки личеше колко добре познава тялото си и
всяка негова реакция.
Той застана срещу Джон от другата страна на водопада.