Освободена любов

Когато Манело си тръгна, Джейн остана загледана невярващо в

пациента. Въпреки седативите, вкарани венозно, очите му бяха отворени и

се взираха от суровото му татуирано лице с напълно съзнателен израз.

Боже… тези очи. Бяха различни от всичко, което беше виждала преди.

Ирисите бяха неестествено бели, оградени от тъмносин пръстен.

Нещо не беше наред, помисли тя. Начинът, по който я гледаше, не

беше нормален. Биещото в гърдите му сърце, съставено от шест камери, не беше нормално. Издължените му предни зъби не бяха нормални.

Той не беше човек.

Само дето това беше нелепо. Какво бе първото правило в медицината?

Като чуеш звук от копита, не мисли за зебри. Какви бяха шансовете навън

да се разхождат непознати хуманоидни видове? Различни от хомо сапиенс

като лабрадор от голдън ретривър?

Замисли се за зъбите на пациента. По-скоро като доберман пинчер от

голдън ретривър.

Той се втренчи в нея. Някак изглеждаше застрашителен, въпреки че

лежеше по гръб, беше интубиран и от тежката операция бяха изминали

само два часа.

Как, за Бога, беше възможно да е в съзнание?

— Чуваш ли ме? — попита го. — Кимни, ако ме чуваш.

Ръката му, онази с татуировките, се вкопчи в тръбата, влизаща в

устата.

— Не, това трябва да остане — каза тя и се наведе да хване дланта

му, но той отдалечи ръката си докъдето му бе възможно. — Моля те, не ме

карай да те връзвам.

Очите му се разшириха ужасено, а огромното му тяло се затресе на

леглото. Задвижи устни въпреки тръбата в гърлото, сякаш се опитваше да

извика. Страхът му я трогна. В отчаянието му имаше нещо чисто

животинско. Също както хванат в капан вълк би ти казал с погледа си: Помогни ми и може да не те изям, като ме освободиш.

Тя положи ръка на рамото му.

— Всичко е наред. Няма да стигаме до такива крайности, но тази

тръба е нужна.

Вратата се отвори и Джейн замръзна на място.

Двамата мъже, които влязоха, бяха облечени в черни кожени дрехи и

изглеждаха, сякаш носеха скрито оръжие. Единият от тях може би беше

най-огромният и най-великолепен блондин, когото някога бе виждала.

Другият я стресна. Носеше ниско прихлупена шапка на «Ред Сокс» и

излъчваше ужасна злост. Не можеше да види добре лицето му, но по

сивкавата бледност съдеше, че е болен.

Първата й мисъл беше, че са тук за пациента й, и то не за да му

донесат цветя.

Втората й мисъл беше, че трябва да повика охраната.

— Излезте — нареди им. — Веднага!

Онзи с шапката на «Ред Сокс» напълно я игнорира и се доближи до

леглото. Погледът му срещна този на лежащия и те докоснаха ръце. Ред

Сокс заговори с дрезгав глас:

— Мислех, че съм те изгубил, кучи сине.

Пациентът напрегна поглед, сякаш се опитваше да комуникира. После

замята глава на възглавницата.

— Ще те отведем вкъщи. Става ли?

Пациентът закима и Джейн реши, че няма време за празни приказки.

Протегна се към бутона, сигнализиращ в сестринската стая. Този, който

включваше аларма и щеше да доведе персонала от половината етаж в

стаята на пациента.

Не успя.

Приятелчето на Ред Сокс, великолепният блондин, се придвижи

толкова бързо, че дори не можа да го проследи с поглед. В един момент

беше до вратата, а в следващия я сграбчи отзад и краката й увиснаха във

въздуха. Понечи да извика, но той притисна с ръка устата й и прекрати

съпротивата й, сякаш тя беше разгневено дете.

Междувременно Ред Сокс методично освобождаваше пациента от

свързаните към него уреди — интубиращата тръба, интравенозните

системи, катетъра, жиците към монитора за сърдечната дейност, кислородния апарат.