Пан Володиовски

— С най-голямо удоволствие! Заповядай, ваша милост! — отговори Йежорковска.

— Тогава ще попитам още по-смело за какво разговаряхте.

— За аморите! — викна Баша, без да се замисли. Кетлинг седна при Кшиша. Настана кратко мълчание, защото Кшиша, която обикновено биваше спокойна и се владееше, сега ставаше някак удивително боязлива пред тоя кавалер, та той я попита пръв:

— Наистина ли говорехте по такъв примамлив въпрос?…

— Да! — отговори панна Дрогойовска полугласно.

— Повече от всичко бих желал да чуя мнението на ваша милост, панно.

— Прощавай, ваша милост пане, но на мене ми липсва и смелост, и ум, та мисля, че по-скоро аз бих могла да чуя нещо ново от ваша милост.

— Кшиша има право — намеси се Заглоба. — Слушаме!…

— Питай, ваша милост панно! — отговори Кетлинг.

Той повдигна малко нагоре очи, замисли се, а после, без да бъде питан, заговори сякаш на себе си:

— Любовта е тежка съдба, защото при нея свободният човек става роб. Както простреляната с лък птица пада пред краката на ловеца, така и човекът, поразен от любовта, вече няма сили да отлети от любимите нозе… Любовта е недъг, защото човек е като сляп и не вижда света зад своята обич… Любовта е скръб, защото кога се леят повече сълзи, кога гърдите издават повече въздишки? Който обикне, той вече не мисли нито за премени, нито за танци, нито за игра със зарове, нито за лов; той е готов да седи, прегърнал коленете си с ръце, и да копнее така горестно, както оня, който е загубил някой близък… Любовта е болест, защото при нея лицето побледнява като при болест, очите хлътват, ръцете треперят и пръстите отслабват, а човек мисли за смъртта или обезумял ходи с настръхнала коса, с месеца приказва, драго му е да пише милото име по пясъка, а когато вятърът го измете, тогава той казва: „Нещастие!…“ и е готов да се разридае…

Тук Кетлинг млъкна за малко и човек би помислил, че е потънал в спомени. Кшиша слушаше думите му като песен — с цялата си душа. Мъхестата й уста се бе разтворила, а очите й не се откъсваха от прекрасното лице на рицаря. Косата на Баша беше паднала върху очите й, та не можеше да се познае какво мисли, но и тя седеше тихо.

Изведнъж пан Заглоба се прозя шумно, изсумтя, протегна крака и рече:

— Такава любов кучетата да я ядат!

— И все пак — отново започна рицарят, — ако е тежко да обичаш, още по-тежко е да не обичаш, защото кого ще задоволи разкошът, славата, богатството, уханието или скъпоценностите без любов?… Кой няма да каже на любимата си: „Ти си за мене по-скъпа от царство, от скиптър, от здраве, от дълголетие?“… А понеже всеки с готовност би отдал живота си за любовта, значи, че любовта е по-ценна от живота…

Кетлинг свърши.

Девойките седяха сгушени една до друга и се възхищаваха и от нежността на неговия говор, и от майсторската му реч, чужда на полските кавалери; докато пан Заглоба, който бе задрямал към края, се събуди и като мигаше с очи, поглеждаше ту едната девойка, ту другата, ту Кетлинг, най-сетне се опомни и попита със силен глас: