Пан Володиовски

— Какво казвате?

— Казваме на ваша милост лека нощ — обади се Баша.

— Аха! Сещам се; говорехме за любовта. И какъв беше краят?

— Отвътре — по-хубава, отвън — по-лоша.

— Няма какво! Уморих се. Ами че това: любене, плачене, въздишане!… Но аз намерих още една рима, а именно: „дремане…“ и тя ми се вижда най-добра, че е вече късно. Лека нощ на цялата компания и стига вече с тия амори… Боже, Боже! Котаракът мяучи дотогава, докато изяде пръжките, а после се облизва… И аз навремето си приличах на Кетлинг като две капки вода и любех, и така се забравях, че цял час можеше някой овен да ме блъска отзад, докато забележа. Но на старини дай ми да си почина здравата, особено когато любезният домакин не само че ще ме изпрати, но и ще пийне с мене преди лягане.

— На услугите ти, ваша милост! — каза Кетлинг.

— Да вървим вече. Гледайте колко високо е вече месецът. Утре ще имаме хубаво време, изясни се и е светло като ден. Кетлинг е готов да ви говори цяла нощ за любов, но помнете, козлета, че той е уморен от пътя.

— Не съм уморен, защото два дни почивах в града. Страхувам се само, че техни милости не са свикнали да стоят до късно.

— Нощта би минала бързо, когато човек слуша ваша милост — каза Кшиша.

— Няма нощ там, където слънце свети! — отговори Кетлинг.

После са разотидоха, защото наистина беше вече късно. Девойките спяха заедно и обикновено говореха дълго, преди да заспят, но тази вечер Баша не можа да разприказва Кшиша; колкото първата имаше желание да разговаря, толкова втората беше мълчалива и отговаряше с недомлъвки. А няколко пъти, когато Баша в разговора за Кетлинг почна да измисля остроумия, да му се понасмива, да го имитира, Кшиша я прегръщаше с безкрайна нежност през шията и я молеше да се откаже от това лекомислие.