Пан Володиовски

— Значи ти се връщаш от Курландия?

— Да. Моят осиновител умря и там именно ми е оставил друг имот.

— Вечна му памет! Той католик ли беше?

— Да.

— Поне тази утеха имаш. А ти да не би да ни напускаш заради тоя курландски имот?

— Тук искам да живея и умра! — отговори Кетлинг и погледна към Кшиша.

А тя веднага спусна дългите си ресници върху очите.

Пани Маковецка се върна, когато беше вече съвсем тъмно, а Кетлинг излезе чак пред портата, за да я посрещне, и я поведе към къщи с такава почит, сякаш това беше самовластна княгиня. Тя искаше още на другия ден да си потърси друга квартира в самия град, но упоритостта й не постигна нищо. Младият рицар дотогава я моли, дотогава се позоваваше на братските чувства между него и Володиовски, дотогава стоя на колене, докато най-сетне тя се съгласи и по-нататък да остане в неговия дом. Решиха само, че и пан Заглоба ще остане още някое време, та да запази жените от злите езици със своя авторитет и възраст. Той се съгласи с готовност, защото се беше безкрайно привързал към хайдучето, а при това бе започнал да си крои в главата известни планове, които непременно изискваха неговото присъствие. Двете девойки бяха доволни, а Баша веднага застана на страната на Кетлинг.

— Днес и без това няма да се изнесем — каза тя на още нерешилата си пани столникова, — а после е все едно дали една нощ или двайсет.

Кетлинг се хареса и на нея, както на Кшиша, защото той се харесваше на всички жени; при това Баша никога досега не беше виждала чужденец кавалер освен офицери от чуждестранната пехота, хора с по-нисък чин и доста прости; затова тя се въртеше около него, разтърсваше кичурите си, издуваше ноздри и с детско любопитство го разглеждаше толкова натрапчиво, че дори чу тих укор от пани Маковецка. Но въпреки укора тя не престана да го проучва с очи, сякаш искаше да оцени колко струва като воин, а накрай започна да разпитва пан Заглоба за него:

— Голям воин ли е той? — попита тя тихо стария шляхтич.

— По-знаменит не може да съществува. Виждаш ли, той има безкрайна експериенция, защото от четиринайсетгодишна възраст е служил срещу английските бунтовници на страната на истинската вяра. Освен това е шляхтич от висок род, което веднага можеш да познаеш по неговите навици.

— Ти виждал ли си го в боя, ваша милост?

— Хиляда пъти! Ще стои, без да му мигне окото; коня ще потупа понякога и е готов за любов да приказва.

— Нима е прието да се говори тогава за любов?

— Прието е да се прави всичко, чрез което се показва контемпт109 към куршумите.

— Ами и на дуел ли е толкова знаменит?

— Охо, той е страшен стършел, дума да няма!

— А срещу пан Михал би ли издържал?