Пан Володиовски

Особено за пан Михал Кшиша беше сладък и успокоителен спомен и мисълта за нея го следваше, както сянката следва човека.

И той смяташе, че колкото повече се отдалечава, толкова тя ще му става по-скъпа, толкова повече ще въздиша и копнее по нея. За нея времето течеше по-мъчително, защото, откак младият рицар бе заминал, никой не посещаваше дома на Кетлинг и дните се редуваха еднообразно и досадно.

Пани столникова очакваше мъжа си, като броеше дните до избора и говореше само за него; Баша се много умърлуши. Пан Заглоба я дразнеше, че след като отблъснала пан Нововейски, сега тъгува за него. И наистина тя би искала поне той да идва, но младежът си бе казал: „Тук нямам работа“ — и наскоро тръгна подир Володиовски.

Пан Заглоба също се канеше да се върне при Скшетуски, като казваше, че се е затъжил за хлапетата; въпреки това, понеже беше много натежал, отлагаше заминаването си от днес за утре, а на Баша обясняваше, че тя е причина за бавенето му, защото се бил влюбил в нея и възнамерява да поиска ръката й.

Освен това той правеше компания на Кшиша, когато пани Маковецка отиваше с Баша при лвовската пани подкоможина. Кшиша никога не ги придружаваше при тия посещения, защото пани подкоможина въпреки цялото си благородство не можеше да понася Кшиша. А понеже много често и пан Заглоба отиваше във Варшава, където прекарваше времето си в мила компания и много пъти се връщаше пиян едва на другия ден, тогава Кшиша оставаше съвсем сама и запълваше самотните часове с размисли било за пан Володиовски, било за това, което би могло да се случи, ако всичко не беше окончателно свършено, и често пъти се питаше как би изглеждал оня непознат съперник на пан Михал, оня приказен принц!…

Веднъж тя седеше при прозореца и гледаше замислено към вратата на стаята, върху която падаше силният блясък на залязващото слънце, когато внезапно от другата страна на къщата се чу звън на шейна. Кшиша помисли, че пани Маковецка и Баша трябва да са се върнали, но това не я изкара от замислеността й и тя дори не извърна очи от вратата; в това време вратата се отвори и върху фона на тъмната глъбина пред очите на момичето се появи някакъв непознат мъж.

В първия миг на Кшиша се стори, че вижда картина или че е заспала и сънува: толкова прекрасно видение стоеше пред нея… Непознатият беше млад човек, облечен с черни чуждестранни дрехи, с бяла дантелена яка, която се спускаше чак на раменете. Още в детството си Кшиша беше видяла веднъж пан Арцишевски106, генерал от коронната артилерия, облечен по същия начин, който с тая си носия, както и с необикновената си хубост беше останал дълго в паметта й. Ето така беше облечен и тоя младеж, само че с красотата си безкрайно засенчваше и пан Арцишевски, и всички мъже по земята. Косата му, подстригана равно над челото, се виеше на светли къдрици от двете страни на лицето и беше направо чудесна. Веждите му бяха тъмни и се открояваха ясно върху бялото като мрамор чело; очите мили и тъжни, мустаците руси и руса остра брадичка. Това беше рядка глава, в която благородството се съчетаваше с мъжественост; глава, едновременно ангелска и рицарска. Дъхът на Кшиша спря в гърдите, тя гледаше, но не вярваше на очите си, нито можеше да разбере дали пред себе си има привидение или действителен човек. А той постоя някое време неподвижен, слисан или от учтивост престорен на слисан от хубостта на Кшиша; накрая тръгна от вратата към нея и като сведе шапка доземи, почна да мете пода с перата й. Кшиша стана, но краката й трепереха и тя затвори очи, като ту пламваше в огън, ту побледняваше.