Не се връщай
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #18
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Не се връщай». Краткое содержание книги:
Ричър идва, за да се срещне с новия командващ офицер майор Сюзан Търнър. Досега е разговарял с нея само по телефона, но тя го е заинтригувала достатъчно, за да реши да измине над 2000 км от Южна Дакота до Вирджиния.
Сюзан Търнър обаче не е зад бюрото си. Изпратена е в Афганистан. Заместникът й му съобщава две новини. Първата е, че ще бъде съден за престъпление, извършено преди шестнайсет години, за което Ричър не си спомня. Втората е дори по-шокираща — той има дъщеря на 14 години и майката е предявила иск за издръжка.
Ситуацията се влошава — двама бандити го нападат още първата нощ, майор Търнър се оказва в ареста, не в Афганистан, а адвокатът й е жестоко пребит. Ричър, който е говорил последен с него, е единственият заподозрян. Явно е засегнал сериозни интереси. На хора, високо в йерархията.
Когато е заплашен, човек може да се бие или да бяга.
Ричър избира да се бие.
— Щеше ли да вечеряш с мен, ако те бях заварил в кабинета вчера? — попита той. — Или тази вечер, ако Муркрофт те беше освободил?
— Точно сега ли искаш да ти отговоря? — отвърна Търнър, заковала очи в огледалото за обратно виждане.
Намираха се на метри от Седемнайсета улица. Отпред и вдясно сияеше осветеният паметник на Джордж Уошингтън.
Полицейската кола се изравни с тях.
И остана там.
> 22
Остана там, защото колата пред нея не се премести колкото трябва, а в съседната лента беше спрял огромен пикап с издути калници над двойните задни гуми. Ченгето — бял мъж с дебел врат — нямаше как да мине. За момент погледна Търнър и равнодушно отмести очи към арматурното си табло. Явно някъде от там се управляваше сирената, която в същия момент престана да вие и започна да издава някакви квакащи звуци — маниакално продължителни и невероятно силни.
Но между седалките имаше и нещо друго, което беше по-интересно от квакането на сирената. Главата му остана наведена, а погледът му беше втренчен. Екран на лаптоп, помисли си Ричър. Или друг уред за електронна комуникация. Беше виждал много такива в колите на редовите полицаи. Някои от тях само дисплеи, прикрепени към гъвкави поставки и задръстени с текуща информация, бюлетини и предупреждения.
— Имаме проблем — промърмори той.
— Какъв? — попита Търнър.
— Според мен той също отива на Юниън Стейшън. Или на автогарата. За да ни търси. А в момента получава снимки и друга информация от армията. Това никак не е трудно, нали? Мисля, че са пред очите му и именно по тази причина се прави, че не ни обръща внимание.
Търнър извърна глава наляво. Ченгето продължаваше да гледа надолу. Дясната му ръка леко се движеше. Вероятно търсеше микрофона. Потокът пред тях се раздвижи. Колата пред патрулката се отмести, а пикапът с издутите калници се придвижи двайсет-трийсет сантиметра напред. Ченгето вече можеше да мине.
Но не го направи. Защото продължаваше да гледа надолу.
Сирената отново превключи на продължителен вой. Ченгето започна да говори. Нямаше начин да се разбере какво казва. После млъкна. Бяха му задали въпрос. Нещо от сорта _сигурен ли си?_, както е по протокол. Защото мъжът зад волана се наведе и погледна през дясното странично стъкло. Отначало към Търнър, а след това и към Ричър.
Устните му се размърдаха.
Една кратка сричка. Която почти със сигурност беше „да“.
После откачи предпазния си колан, а дясната му ръка се плъзна надолу, към бедрото.
— Напускаме кораба — обяви Ричър.
Той рязко отвори вратата и едва не се изтърколи на тротоара. Търнър моментално се прехвърли през конзолата със скоростния лост на неговата седалка. Максимално далече от ченгето. Колата се плъзна напред и опря в бронята на тази пред нея. Леко и нежно, като целувка. Търнър изскочи навън. Изглеждаше странно по тениска и ботуши без връзки. Ричър й подаде ръка и я повлече през широкия тротоар към алеята с паметниците и музеите. Наоколо имаше дървета с голи клони, почти невидими в сгъстяващия се мрак. Сирената продължаваше да вие зад тях. Описаха широк кръг и се насочиха към Огледалното езеро. Търнър започна да зъзне в тениската си. Ричър свали якето си и й го подаде.
— Облечи го — рече той. — После се разделяме. Така ще е по-безопасно. Среща при Виетнамската стена след петнайсет минути. Ако не дойда, изчезвай.
— И ти изчезвай, ако аз не дойда — отвърна тя и се втурна напред. Ричър пое в обратната посока.
Ричър биеше на очи заради високия си ръст, така че се огледа за пейка. Направи усилия да крачи бавно и спокойно с ръце в джобовете. Защото бягащият човек привлича вниманието сто пъти повече от ходещия. Закон, завещан от еволюцията. Хищник и плячка. Движение и неподвижност. Нито веднъж не се обърна да погледне назад. Гледаше право пред себе си и вървеше към това, което виждаше. Тъмнината се спускаше бързо, но огромната алея все още беше оживена. Не като през лятото, но все пак имаше достатъчно зимни туристи, особено около Стената. Част от тях бяха там, за да прочетат имената на близките си, други — за да отдадат почит на загиналите, а трети просто да зяпат, привлечени от навалицата. Търнър не се виждаше никъде. Сирената беше млъкнала, заменена от нетърпеливи клаксони. Вероятно ченгето вече беше навън, а патрулката му и служебната кола на Съливан пречеха на движението.
Пейката бавно изплува от мрака на двайсетина метра по-нататък. Беше свободна, разположена успоредно на неподвижните води на езерото. Ричър бавно се насочи натам, изравни се с нея и спря. После седна, сякаш подчинявайки се на внезапен импулс. Опря лакти на коленете си и наведе глава. Като човек с много грижи на главата, които се нуждаеха от обмисляне. Нямаше да издържи по-внимателно наблюдение, но на пръв поглед не предизвикваше заключението _висок мъж_, а още по-малко пък _беглец_. Единственият видим недостатък беше липсата на връхна дреха. Времето не предполагаше разходки по риза.