Аз, вещицата

— Страхът е направил Хук огорчен и завистлив — предупреди ме Матю. — Цял живот се е озъртал и е измислял експерименти, които са извършвали други хора. Така не се живее.

— Няма да ползвам магия в работата си — заявих аз инатливо.

— Ти не си като Хук, Даяна — скастри ме строго Матю. — Той е бил обикновено човешко същество и е съсипал живота си, като се е опитал да се съпротивлява на очарованието на магията. Ти си вещица. Ако постъпиш като него, това ще те унищожи.

Страхът започна да си проправя път в мислите ми и да ме отблъсква от Матю Клермон. Той беше неустоим и успяваше да ме убеди, че е възможно да си свръхестествено същество без страхове и угризения. Но също така бе вампир и не можеше да му се има доверие. И грешеше за магията. Нямаше начин да е иначе. Ако не грешеше, значи целият ми живот е бил безсмислена борба с въображаем враг.

И аз сама си бях виновна, че се страхувах. Бях пуснала магията в живота си — и то против волята си — и бях позволила в него да се промъкне и вампир. След него се бяха втурнали и десетки други свръхестествени същества. Като си спомних как магията допринесе за загубата на родителите ми, усетих първите признаци на паника — започнах да дишам повърхностно и да изтръпвам.

— Животът без магия е единствената форма на оцеляване, която познавам, Матю. — Стараех се да дишам бавно, за да не позволя на чувствата да ме завладеят, но ми беше трудно да го постигна с призраците на майка ми и баща ми в стаята.

— Ти живееш в лъжа, и то неубедителна лъжа. Мислиш, че можеш да минеш за човешко същество. — Тонът на Матю беше делови, почти клиничен. — Но не успяваш да заблудиш никого друг, освен себе си. Виждал съм как те гледат. Знаят, че си различна.

— Това са глупости.

— Всеки път, когато погледнеш Шон, той загубва ума и дума.

— Падаше си по мен, когато бях студентка — опитах се да омаловажа думите му.

— Все още си пада по теб, но не е там въпросът. Да не би и господин Джонсън да е сред твоите обожатели? Той се чувства почти толкова зле, колкото и Шон, трепери и при най-малката промяна в настроението ти и се тревожи, ако се наложи да те настани на различно от обичайното ти място. И това не се случва само с човешките същества. Уплаши абат Берно почти до смърт, когато се обърна и го изгледа.

— Монахът в библиотеката? — не повярвах на ушите си. — Ти го уплаши, не аз!

— Познавам абат Берно от 1718 година — отвърна равно Матю. — И той ме познава достатъчно добре, за да се страхува от мен. Запознахме се на празненство в дома на херцога на Шандос, където изпълняваше ролята на Дамон в „Акид и Галатея“ на Хендел. И те уверявам, че не моята, а твоята сила го стресна.

— Този свят принадлежи на хората, Матю, а не на приказните герои. Хората ни превъзхождат числено и се боят от нас. А няма по-голяма сила от човешкия страх — нито магията, нито вампирските способности. Нищо.