Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
В профил приличаше на средновековен рицар, полегнал в гробница в абатството Уестминстър: дълги крака, издължен торс, дълги ръце и лице, излъчващо забележителна сила. Имаше нещо древно във външността му, макар на пръв поглед да беше само няколко години по-възрастен от мен. Погледът ми се плъзна по челото му като въображаем пръст, от неравната граница с косата до гъстите му черни вежди. Въображаемият ми пръст продължи до върха на носа му и извитите му устни.
Броях, докато го чаках да вдиша. На двеста гръдният му кош се повдигна. След това дълго не издиша.
Накрая Амира каза на присъстващите, че е време да се върнат към заобикалящия ни свят. Матю се обърна към мен и отвори очи. Изражението му се смекчи, моето — също. Наоколо всичко се раздвижи, но аз нямах желание за светски разговори. Останах на мястото си, взряна в очите на вампира. Матю не помръдваше, гледаше ме как го гледам. Когато се изправих до седнало положение, стаята изведнъж се завъртя от внезапния прилив на кръв в тялото ми.
Накрая световъртежът спря. Амира приключи заниманието с песнопение и звънна с малките сребърни звънчета, закачени на пръстите й. Тренировката приключи.
Из залата се разнесе тих шепот, вампири се поздравяваха с вампири, вещици — с вещици. Демоните бяха по-активни, уреждаха си среднощни срещи в клубовете на Оксфорд и се питаха къде свирят най-добрия джаз. Следваха енергията си, осъзнах с усмивка, когато се сетих как Агата бе описала подтиците на демонските души. Двама инвестиционни банкери от Лондон — демони — си говореха за неразкрити убийства в столицата. Спомних си за Уестминстър и почувствах лека тревога. Матю им се скара и те започнаха да се уговорят да обядват заедно на другия ден.
Всички минаха през нас, преди да си тръгнат. Вещиците ни кимаха с любопитство. Дори демоните срещаха погледите ни, усмихваха се и се споглеждаха многозначително. Вампирите нарочно ме избягваха, но всички поздравиха Клермон.
Накрая останахме само Амира, Матю и аз. Тя събра рогозката си и се приближи.
— Добра тренировка, Даяна — каза ми.
— Благодаря, Амира. Никога няма да забравя това занимание.
— Винаги си добре дошла. Със или без Матю — добави тя и го потупа леко по рамото. — Трябваше да я предупредиш.
— Боях се, че няма да дойде. А бях сигурен, че ще й хареса, ако ми позволи да я доведа. — Погледна ме свенливо.
— Бихте ли изгасили осветлението на излизане? — извика Амира през рамо, докато прекрачваше прага.
Очите ми отново се плъзнаха с наслада по великолепната зала.
— Това беше огромна изненада — казах аз с равен тон, защото още не исках да го освобождавам от чувството му за вина.
Той застана зад мен, не усетих как се бе приближил.
— Надявам се — приятна. Хареса ли ти заниманието?
Кимнах бавно и се обърнах, за да отговоря. Той бе притеснително близо и заради разликата в ръста ни трябваше да вдигна очи, ако не исках да се взирам в гръдната му кост.
— Хареса ми.
Лицето му грейна от разтапяща сърцето усмивка.
— Радвам се. — Беше ми трудно да се откъсна от очите му. За да разваля магията, се наведох и започнах да си навивам рогозката. Матю угаси осветлението и също си събра нещата. В галерията, където огънят в камината се бе превърнал в жарава, си обухме обувките.
Той си взе ключовете от масата.
— Бих ли могъл да те заинтригувам с чаша чай, преди да се върнем в Оксфорд?
— Къде?
— Бихме могли да отидем в къщата до портата — предложи делово той.
— Там има ли кафене?
— Не, но има кухня. Има и къде да се седне. Мога да направя чай — подразни ме той.
— Матю — възкликнах аз, шокирана. — Това твоята къща ли е?
Когато застанахме на вратата към вътрешния двор, видях какво пишеше на камъка над входа: 1536.
— Аз я построих — призна той, взрян в лицето ми.
Матю Клермон бе поне на петстотин години.
— Реформацията ни разглези — продължи. — Хенри ми даде земята с едно условие — че ще съборя абатството, което се издигаше тук, и ще построя нещо съвсем ново. Спасих каквото успях, но беше трудно да измамя краля. В онази година той беше в лошо настроение. Запазих по някоя арка тук-там, както и каменни орнаменти, които сърце не ми даваше да разруша. Но освен тях всичко друго е ново строителство.
— Никога не бях чувала някой да описва сграда, правена през шестнайсети век, като „ново строителство“. — Опитах се да я видя не само през очите на Матю, но и като част от него. Това беше домът му от почти петстотин години. След като го зърнах, вече го познавах по-добре. Замъкът бе тих и спокоен, също като собственика си. Нещо повече, беше солиден и истински. Нямаше нищо излишно — никакви претрупани орнаменти, никакви отклонения от добрия вкус.