Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
— И аз не го проумявам — който отговори на този въпрос, заслужава милиард. Виж как „Сони“ се прецакаха с оная сделка, сега не им остава нищо друго, освен да си скубят косата. Още не могат да пресметнат загубите. Не само че се изръсиха жестоко, но и не знаят как да управляват фирмата, за да печелят от нея. В „Мацушита“ ще си направят харакири, ако загубят „Ем Си Ей“. Филмите не са автомобили. Всеки говори колко се печелело от софтуер, но в тая игра си има и доста рискове. Особено пък за хора, които не разбират, а ония жълтурковци си нямат и хал хабер за какво става дума. Божичко, Марти, ти поне си наясно с Индустрията. Тя не се променя никога. В счетоводните книги няма и цент печалба, а всички, освен инвеститорите и Джим Гарнър пълнят гушите. Е, в корпорациите е малко по-различно, но откакто купиха компаниите, японците направо са се видели в чудо. Не че тия жълти лайнари са ми симпатични, няма такова нещо!
— Защо тогава според теб „Йошитоши“ се натиска да сключи сделката?
— От черна завист, мой човек. Фройдистка му работа. Което ще рече — шантава. В „Йошитоши“ не искат да останат по-назад от другите. Може би се чувстват пренебрегнати. Или си въобразяват, че са изтървали нещо. Или пък са си наумили да докажат, че ще преуспеят там, където конкурентите им са се издънили.
— Звучи ми доста глупаво — отбелязах аз. — Мислех японците за по-умни.
— Не вярвай на всичко, което четеш — поясни Хюс. — Нали знаеш, всеки ламти да се отърка о звездния прах на киното. Всеки зъболекар, вложил пет бона в дружество с ограничена отговорност, на бърза ръка решава, че е по-велик и от продуцента Сам Голдуин. Макар че поне дотук „Йошитоши“ вече направи един голям удар.
— Какъв?
— Заедно с „Рипън Ентъртейнмънт“ получи и самия Рипън. Изключителните права върху него за цели седем години.
— Че на кого е притрябвал този чекиджия? — ахнах аз.
— Така си е, на никого — прихна Хюс. — Но фирмата — това е Рипън! Дума да няма, голям гъз е — макар че ще се закълна в девствеността на щерка си, че никога през живота си не съм изричал тези думи — но му сече пипето. Не можем да не му го признаем: именно той и никой друг превърна „Рипън Ентъртейнмънт“ в такъв гигант. Много по-едри риби от него се издавиха, докато той си се носи весело по вълните на щастието.
Взех брошурата с годишния отчет и отново се опитах да я прегледам. От колонките с цифри ми се зави свят.
— А „Усмихнатото хлапе“? — попитах аз.
— Какво „Усмихнатото хлапе“?
— И аз не знам какво. Що за студия е?
Хюс издаде устни напред и докосна горната до върха на носа си, с което заприлича на Габи Хейс.
— Това е свидната рожба на Рипън — поясни журналистът. — Използва я за личните си престижни начинания. Снимал е в нея онзи шантав мюзикъл на ужасите с Дейвид Линч, нали се сещаш? Или ултравиолетовия уестърн с Джон У „Форт Да“. Или минисериала за кабелните телевизии с Том Ханкс и Уинона Райдър, в който действието се развива в Сараево. Заснетото в „Усмихнатото хлапе“ невинаги носи пари, затова пък обикновено обира наградите. Честно казано, в крайна сметка носи и пари.
— Как ще повлияе на киностудията сделката с „Йошитоши“? — поинтересувах се аз.
— Хм! И аз не знам — изпелтечи Хюс. Видях, че му е неприятно да си го признава. — Вероятно изобщо няма да й повлияе. Мен ако питаш, Рипън няма да отстъпи за нищо на света контрола върху „Усмихнатото хлапе“. Но нека проверя.
— Благодаря ти.
— Хайде, изплюй камъчето — подкани журналистът.
— Моля?
— Виждам, че ти се ще да ме попиташ още нещо — подсмихна се Хюс. — Давай смело, не се притеснявай!
Почуках с пръсти по устните си, после скръстих длани върху скута си.
— Но да си остане между нас, нали? — повторих аз. Хюс отново кимна. — Чувал ли си нещо… нещо неприятно за „Усмихнатото хлапе“?
— В какъв смисъл? — попита Хюс.
— Във всякакъв — поясних аз. — Нещо, от което да ти настръхнат космите в носа. Слухове, клюки, драсканици върху стената в мъжкия кенеф. Каквото и да било.
Хюс се наведе над писалището и ме изгледа. Явно подсъзнателно прокара пръст под носа си. Не, нямаше нито едно косъмче, което да стърчи.
— Знаеш в какъв град живеем, Марти — рече накрая журналистът. — Вечно се носят някакви слухове. За всичко и за всички. И майка Тереза да се появи в Спейго, все ще се намери някой, който да изшушука, че от задника й се е подавал лалугер. Джак Рипън има много врагове — с лопата да ги ринеш. И сигурно си ги заслужава. Тръгнеш ли да разпитваш, все ще подочуеш нещичко за него, а и за „Усмихнатото хлапе“. Но нямам намерение да повтарям такива слухове. Дори и да се закълнеш, че няма да излязат от тази стая. Каквито и да са личните ми чувства към Рипън — а тъй като съм нормален, нравствен човек, вероятно се досещаш какви са тези чувства — пак ще ми е тъпо да разнасям клюки. Отговорих ли ти на въпроса?