Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Очите му блестяха някак странно. Не можех да преценя дали само ми се прави на много морален, или просто ме дразни, за да разпали любопитството ми. Но и в двата случая бе отговорил на въпроса ми.
— Е, какво да се прави, трябва да се примиря! — възкликнах аз.
Погледнах си часовника, бях отнел на Хюс прекалено много време. Изправих се и му благодарих. Отново обещах да му съобщя, ако се натъкна на нещо интересно, той пък каза, че ще се опита да понаучи какви са условията за „Усмихнатото хлапе“ в сделката с „Йошитоши“. Тръгнах към вратата, но преди да изляза, щракнах с пръсти и се обърнах.
— А, да — рекох, — още нещо. — Хюс вдигна рунтава вежда. — Знаеш ли нещо за киностудия… как ли беше, а, да, „Небесно псе“?
Сигурно исках да видя как ще реагира, може би дори очаквах „Небесно псе“ да присъства в някоя от клюките за „Усмихнатото хлапе“, които Хюс отказваше да повтори. Репортерът дори не трепна. Само се позамисли и поклати глава.
— Не ми говори нищо — рече ми. — С Рипън ли е свързано?
Свих рамене и се усмихнах, после махнах и се изнизах. Надявах се и аз да съм поразчовъркал любопитството му.
Върнах се с колата в Холивуд и се отбих в „Нощен приют“. Роза ми беше казала, че ще се поразрови и ще опита да намери една-две снимки на изчезналите проститутки. Не беше в приюта, но едно от момичетата ми връчи плик от кафява амбалажна хартия — върху залепения етикет старателно на машина бе написано моето име. Отворих плика и извадих две мътни моментални снимки — май бяха правени на коледно тържество в приюта. Бяха групови, но на всяка от снимките лицето на едно от момичетата бе оградено с червено кръгче, а откъм опакото бе написано името му. Както би могло да се очаква, Шери беше пищна и червенокоса, с огромни цици и широка цял километър усмивка, а Сид беше кестенява, с късо подстригана коса и момчешко лице едва ли не на зубрачка. Явно се притесняваше от фотоапарата. И двете снимки бяха лоши, така че очите на всички обекти върху тях бяха в една или друга степен розови. И на двете фотографии Роза бе в края — носеше крива усмивка и шапка и бяла брада на Дядо Коледа.
Не бе оставила бележка към снимките.
— Наистина ли навремето сте били известен?
Погледнах момичето, което ме зяпаше така, сякаш съм в клетка в зоологическата градина. Изглеждаше на около тринайсет години, ако не се брои косата й, боядисана в пламтящо розово, и подредените в редичка следи от спринцовка по ръката й. Клатушкаше се напред-назад на пръстите на босия си десен крак. Левия бе притиснала към десния прасец, досущ балерина. Късите й къси панталонки разкриваха тънки като щеки крака и още следи от спринцовка. Не изглеждаше много изискано, затова пък приличаше на малко момиченце.
— Според мен, да — отвърнах.
Пъхнах отново снимките в плика и го прибрах в джоба си. Момичето вероятно знаеше защо са ми, но нямах намерение да го обсъждам с нея, освен ако тя първа не заговореше за това.
— Как се чувства човек? — попита замечтано девойчето.
— За кое — да е известен или да е бил известен навремето? — попитах го.
В ъгълчето на устата й се бе закачило парченце чипс. Пресегнах се и го махнах нежно с палец. Момичето прихна.
— Смешно ми е — каза ми то.
Щом се качих отново в колата, извадих снимките от джоба си и известно време ги разглеждах. Опитах се да запомня лицата на Сид и Шери, но да ви призная, те приличаха като две капки вода на всички останали проститутки, които съм виждал, и още щом извърнах очи, ги забравих. Дълго се взирах и в лицето на Роза. Виж, него хич не ми беше трудно да запомня.
И аз не знам какво ме прихвана, но реших да отскоча с колата до „Усмихнатото хлапе“ в Бърбанк. Рекох си, че няма да е зле да държа под око сградата до края на работното време — колкото да видя кой влиза и излиза. От тези игрички ползата не е кой знае колко голяма, но никога не е зле да провериш с кого точно си имаш работа, пък и да ви призная, нямах какво друго да върша. Спрях в един гастроном да си взема опаковка от шест бири „Хенри“ и половинка печени фъстъци — все пак имах нужда от нещо, което да ми прави компания през самотните часове на следенето. Грабнах и екземпляр на „Премиера“. Винаги държа в колата малка хладилна чанта — знае ли човек! Само дето кореецът на касата ми взе два пъти повече за шестте бири, та си рекох, че наистина се справям чудесно в живота.