Последната кралица на Индия

Раджата се изправи и се поклони на трона си, като благодари на боговете и най-вече на Махалакшми, че са го поставили тук. След това се обърна към тълпата, сложи тържествено ръка на гърди и обяви:

— Народе на Джанси, ние сме тук заради вас! С какво можем да ви помогнем?

Надигна се хор от гласове, а раджата даде първо думата на един от по-младите мъже сред тълпата.

— В нивата зад моята къща британците заколиха две крави и сега използват кожата им, за да си правят обувки! — извика той.

Тълпата зажужа потресено. Вярно е, че индусите носеха кожени обувки, но само от крави, споминали се от естествена смърт.

— Къде е къщата ти? — подвикна рани иззад своя параван.

— На север от храма на Махалакшми, близо до олтара на Ганеш.

— Утре ще се срещнем с британските официални лица — обеща рани. — И в Джанси вече няма да има колене на крави!

— Друг? — попита раджата, обикалящ важно като паун нагоре-надолу по сцената. — Ти! — избра друг мъж от първите редици.

И така на всеки от молителите, които раджата избираше оттук нататък, продължаваше да отговаря само рани и само тя отсъждаше и присъждаше. Интересни неща се случиха по време на този мой първи дурбар — бяха взети решения за изкопаване на нов кладенец, реши се дали раджата да си купува двайсет и трети слон (рани каза твърдо „не“) и още какво ли не. Ала онова, което изпъква най-ясно в съзнанието ми от онзи ден, е образът на отрупания в скъпоценни камъни и коприни раджа, крачещ наперено пред покрития си с кадифе златен трон. В края на дурбара неколцина съветници се събраха около рани, за да ѝ искат съвети за ежедневни неща, но абсолютно никой не поиска мнението на раджата. Не че той се обиждаше от това — тъкмо обратното. Бъбреше си весело със своя млад носач на чаури и го караше да се смее.

— Твоят първи дурбар! — отбеляза Джалкари, докато напускахме тронната зала на път към следващата си цел — поредното хранене на бедните в храма на Махалакшми.

Тонът ѝ предполагаше, че очаква от мен да изкажа някакво мнение по този въпрос. Обаче аз вече си бях научила урока. И единственото, което отговорих, беше:

— Да.

— Не е каквото си беше представяла, нали? — запълни тишината тя.

Погледнах я и почувствах, че е съвсем искрена с мен. Но въпреки това предпочетох да задържа мнението си за себе си.

— Миналата година един британски генерал сбърка раджата с жена! — прошепна ми тя. — А можеш ли да си представиш какъв шок е изживяла рани, когато е пристигнала тук, за да се омъжи за него?!

Поклатих глава. Не можех да си представя.