Последната кралица на Индия
- Автор: Моран Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната кралица на Индия». Краткое содержание книги:
Рани се насочи към гигантската мраморна вана и една по една ние съблякохме халатите си и се присъединихме към нея в ароматизираната вода. Никога досега не бях виждала и усещала подобен лукс.
— Тази вечер — обърна се към мен рани — бих искала да ни прочетеш нещо на английски!
— За мен ще бъде удоволствие, ваше височество — сведох глава аз.
Ако можете да си представите рибка, извадена от миниатюрен аквариум и пусната в гигантско езеро, то тогава сигурно ще се досетите как се чувствах онзи първи път, докато се къпех с жените от Дурга дал!
Видях как една от прислужниците се зае да мие нежно косата на рани, докато друга търкаше тялото ѝ. Като я гледах, установих, че е невъзможно да се разбере, че вече е бременна. Тялото ѝ си беше все така слабо и елегантно. Единствено натежалите ѝ гърди подсказваха, че скоро ще дари кралството Джанси може би с момче, дългоочакваният наследник. Първата съпруга на раджата не беше успяла да му роди дете. Когато тя починала, изминали години, преди той да избере нашата рани. А дори оттогава насам бяха изминали девет години. Нямаше никакво съмнение, че проблемът беше в него. Уловила се да мисля подобни нелоялни неща, аз се огледах притеснено с надеждата момичетата да не са разчели мислите ми.
Обаче всички бяха заети да говорят или да се къпят. Само Сундари мълчеше и наблюдаваше безмълвно трите прислужници в другия край на помещението, които подреждаха внимателно сребърни кутии по дългата мраморна маса. Когато започнаха да ги отварят, забелязах, че в едната от тях имаше английска дантела, в другата — рубинени шноли за коса, в третата — златни гривни за глезен със смарагдови талисмани и какво ли още не.
Беше ми невъзможно да повярвам, че само преди един ден аз клечах в двора на къщата ни със стара кофа пред мен и гъба в ръка. Но още по-невъзможно ми изглеждаше, че до този момент дори не си бях представяла, че къпането може да става и по друг начин. Какви ли други неща щях да откривам тепърва в Джанси, на чийто фон животът в Барва Сагар ще става все по-нищожен и ограничен?
В мига, в който останалите жени започнаха да излизат една по една от водата, аз също излязох и позволих на една от прислужниците да ми помогне да облека халата си така, както правеха другите. Оставихме кралицата и се върнахме групово в дургавас — звукът от босите ни крака, шляпащи по мраморния под, ми напомни за плющене на малък камшик. Очевидно някой щеше да получи задачата да почисти пода от водата, която оставяхме след себе си.
Когато влязохме в нашата стая, Джалкари отиде право до дървената си ракла, за да извади нещо оттам.
— Нямам подходящия тен за този нюанс на зеленото — каза, подавайки ми ангарка от богата коприна в нефритенозелено, обшита със златна нишка. А после се загледа в мен, докато я пробвах.
— Това е най-прекрасната дреха, която някога съм обличала! — признах си аз. Допирът на коприната до кожата ми беше толкова приятен, колкото и горещата вана, от която преди малко излязох.
— Задръж я! — кимна Джалкари. — Ще ми я платиш, когато можеш.
— Ама аз може и никога да не…
— Когато можеш! — натърти тя. — Аз и без това не я нося.
В гърдите ми се надигна неприятно чувство на безпокойство. Бях проявила глупостта да се хвана на номера на Кахини и това едва не ми беше коствало мястото в Дурга дал.
— Не се тревожи, аз не съм Кахини! — рече Джалкари, разчела мислите ми. — Знам, че засега не можеш да бъдеш сигурна в това, но ти гарантирам, че е така. Въпреки че би било разумно от твоя страна да послушаш и съвета на Сундари джи за приятелите и враговете.
— Ама ти как…
— Не съм чула нищо. Но тя даде същия съвет и на мен. Даде ми и други съвети, разбира се — поколеба се, като че ли се чудеше дали да ми каже, или не, но после продължи: — Предупреди ме също така, че всеки се изненадва, когато за първи път зърне раджата, така че отсега те съветвам да бъдеш готова да прикриеш емоциите си, когато влезем в Дурбар хол!
Изкачихме се до четвъртия етаж, минахме през тежки златни завеси и се озовахме в зала, ухаеща на камфор и сандалово дърво. В средата, подобно на златна планина, обсипана със скъпоценни камъни, се издигаше гигантски трон на голяма платформа. Пред него във ветрилообразна форма бяха подредени червени копринени възглавници, отгоре имаше балдахин от плътно кадифе.
— Този трон някога е принадлежал на Шео рао Бхао — прошепна ми Джалкари. — Бащата на раджата.
Подът беше покрит с килими, дебели колкото овче руно, боядисани в червено и златно, с изумителни фигури, втъкани в тях. В ъгъла, в ниша без прозорци две музикантки свиреха на ситар и вина. Тук имаше толкова много за гледане, слушане и надушване. Но аз не бях в състояние да сваля погледа си от мъжа, седнал на трона. Раджа Гангадхар имаше дълга коса, която се спускаше по раменете му и се виеше около тежките златни вериги на гърдите му. Скъпоценни камъни проблясваха от цялото му тяло — от тънките му ръце, нежните китки, ушите, тюрбана му, та дори от кръста му. И беше облечен в най-натруфената курта, която някога бях виждала.