Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
– Това е, защото получавам твърде малко отговори – рекох, без да отмествам поглед от Роман.
После продължих бавно по пътя си, но с всички тези морти зад мен ми се щеше по-скоро да затичам и да полетя с помощта на Дестин, преди те да успеят да стрелят, а после да заявят, че е станал злополучен инцидент и да ме заровят в евтиния край на Светия парцел.
Можех да си представя обясненията на Роман: „Тя направи рязко движение, не знам какво и стана. Нищо чудно да е искала да грабне мортата, колко и е умът на една Женска. Жалко, разбира се, но сама си беше виновна“.
А вонящият Дигби вероятно щеше да добави: „Айде, че окъсняхме за вечеря“, и да се изплюе подобаващо.
Седнах високо сред клоните на тополата и мрачно изядох закуската си. Гледах околната гора и се чудех какво ли ще остане от нея, след като завършат Стената. Надали щяха да пощадят дори моето Дърво.
Ето, от утре щяха да искат и пропуски, а типове като Роман, Ран Дигби и мухльото Клетъс да се разкарват наоколо с морти на рамо и важно да задават безсмислени въпроси.
Когато се спуснах по дъсчените стъпала, за да тръгна към фабриката, заварих долу Делф. Той изглеждаше така, сякаш не е ял и спал от седмица насам. Предната сутрин край Камбанарията се опитах да го заговоря, но двамата с Дъф се скриха твърде бързо сред тълпата.
Сега той стоеше до дънера на Дървото, прегърбил широките си плещи и забил поглед във върховете на обувките си.
– Делф? – рекох предпазливо.
– А, здравей, Ве-Вега Джейн.
– Добре ли си? – попитах, донякъде облекчена от обичайния му поздрав.
Той отначало кимна, но после поклати глава.
Пристъпих към него. В много отношения той също бе малкото ми братче, макар и по-голям от мен. Невинността и простодушието имат свойството да обръщат естествения ред на нещата. Изглеждаше уплашен и изгубен и аз изпитах стремеж да го утеша.
– Какво се е случило?
– Камбанарията...
– Имаш предвид вчерашното събрание?
Ново кимване.
– Има план, Делф. Нали чу Тансий.
– Чух Та-Та-Та-Танс... О, забрави – махна с ръка той, отказвайки се да произнесе името.
Докоснах го по якото рамо.
– Ти ще бъдеш от голяма полза за строежа на Стената, Делф. Като нищо можеш да я построиш и сам.
Следващите му думи обаче попариха безгрижния ми тон.
– Случката на Върджил.
– Какво за нея? – попитах, цялата внимание.
– На-нали ти казах, че я видях, Вега Джейн.
– Какво точно видя? – настоях аз.
– Трудно е да се каже, всичко ми е об-об-объркано – успя да изрече накрая той, като едва не се задави от усилието.
– Сигурна съм, че е трудно, Делф. Но не можеш ли да си спомниш поне нещичко, което дядо е казал или направил? Каквото и да е, ще е повече, отколкото знам сега.
Той се почеса по врата и наду бузи.
– Че-червена све-светлина.
– Каква светлина? Откъде идваше? Какво означаваше? Въпросите излитаха от устата ми един след друг, като куршуми от морта.
Делф не реагираше добре на подобен обстрел и аз осъзнах грешката си, но твърде късно. Той вече се бе обърнал и бързо се отдалечаваше.
– Делф – извиках. – Моля те, почакай!
И тогава, без да имам каквото и да било намерение, го направих. Подскочих във въздуха, прелетях двайсетина метра и се приземих точно пред него, с ръце на кръста и пламнал поглед. Той замръзна като втрещен за секунда, а после хукна колкото го държат краката.
Не тръгнах да го гоня. Знаех, че има пълно основание да е уплашен. Уъгмортите по правило не летят накъдето им попадне. Останах запъхтяна в сенките на дърветата, разсъждавайки трескаво. Дали щеше да каже на някого какво е видял? И ако го стореше, дали щяха да му повярват? Разбира се, че не – Делф бе селският идиот и никой не го вземаше насериозно. После начаса съжалих, задето съм си го помислила. Аз го вземах на сериозно и той не заслужаваше да му се присмиват само защото е казал истината.
Премерих с очи разстоянието до Дървото си и скочих. Секунди по-късно се приземих меко върху дъсчената платформа. Но високите скокове и дори летенето нямаше да решат проблема. Делф бе дошъл тук, за да ми разкаже за Случката. Можех само да си представя какво му е струвало това. А аз го подплаших с неспирните си въпроси и циркаджийски номера.
– Каква глупачка си, Вега – произнесох на глас. – Сама провали всичко.
Два дни по-късно Джон и аз седяхме на масата за вечеря заедно с останалите Уъгове, които наричаха Общежитието свой дом. Огледах се наоколо, преценявайки настроението на присъстващите. То можеше да се определи като нещо средно между тих ужас и безропотно подчинение на съдбата.