Довършителката

– Значи нещо като Случка, но наобратно? – обади се Джон.

И двете се обърнахме към него. Той седеше на пода, разтворил книга, озаглавена „Ловните навици на Джабитите“. Понеже наскоро ги бях изпитала върху собствения си гръб, леко ми призля.

– Какво знаеш за Случките, Джон? – попита го тя.

– Онова, което говорят Уъговете – вдигна глава той. – Че след тях нищо не остава от теб. – После се задълбочи в ново четиво, „Бележитите престъпници на Горчилище“.

Моригон стана, отиде до камината и протегна изящните си ръце към огъня.

– Моят баща стана жертва на Случка, когато бях само на шест Сесии – каза след кратко мълчание.

– Къде? – изтърсих аз, преди да се усетя.

– За последно го видели край Мочурището – отвърна тя, без да се засегне. – Отишъл да събира една рядка гъба, Amanita fulva, която расте само там. Така и не разбрахме къде точно е станала Случката. Както обикновено, не бе останало нищо, което да ни подскаже.

Станах и отидох до нея, събирайки кураж за следващия си въпрос.

– Моригон – рекох, изпитвайки вълнение да произнасям името и, сякаш сме отколешни приятелки. – Ако след Случките от Уъговете не остава нищо, откъде знаем, че изобщо са се състояли? След като баща ти е бил край Мочурището, не ти ли е минавало през ум, че е възможно някой звяр да го е нападнал и завлякъл вътре?

Замлъкнах отведнъж, защото сама не можех да повярвам какво съм изрекла. Как смеех да говоря с такъв неуважителен тон за нейния баща? Но следващите й думи разсеяха безпокойството ми.

– Въпросът ти е напълно естествен, Вега. Аз също си го задавах, когато бях Младок.

– И стигна ли до задоволителен отговор? – обади се Джон.

Тя се отвърна от огъня и го загледа.

– Понякога си мисля, че да. А друг път действително се чудя защо се получава така, че някои Уъгове ни напускат? Но от това болката не намалява, нали?

– Предполагам – рекох колебливо.

– Но сега искам да поговорим за друго – рече тя и сърцето ми заби по-бързо, защото се боях, че ще иска да обсъждаме бягството на Куентин Хърмс. Но за сетен път останах изненадана. – Какво мислите за Стената?

Джон и аз се спогледахме. Той остави на пода книгата, която държеше.

– Какво бихме могли да мислим за нея? – попитах.

– Смятате ли, че идеята си струва?

– Ако спре Кръвниците да ни изядат, значи си струва – каза Джон.

– Ти каза, че си имала видение за кончината на Хърмс – допълних аз. – И за това, че Кръвниците искат да ни отнемат Горчилище.

– Вярно е.

– Е, какво се е случило с Хърмс?

– Днес Тансий показа пред всички останките, които открихме. – Тя хвърли поглед към Джон. – Колкото до останалото, не искам да го обсъждам пред малкия. Във всеки случай, той не е вече между живите.

– Как са го докопали? – попитах.

– Бил е нападнат свирепо, на края на Мочурището.

– Външния му край?

– Не, вътрешния. Хърмс е влязъл вътре в него.

Бях потресена от последния коментар. Действително бях видяла Куентин да влиза в Мочурището, но не и някакво същество да го напада. И все пак...