![Върховното кралство [Наследникът] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/1/vrhovnoto-kralstvo-naslednikt-download.jpg)
Върховното кралство [Наследникът]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:
— Чувам ги — каза херцогът.
И наистина към тях се носеше глух тропот, сякаш въздухът започваше да трепери.
— Ето ги! — извика Денерио.
От прозорците, балконите, стрехите, по които бяха насядали безгрижни хлапета, се понесоха весели, насърчителни викове.
Алисия се напрегна.
Еленцио дьо Лоранс тичаше.
Бягаше наред с други двеста мъже, облечен също като тях в бяла риза и сини панталони — цветовете на Дракона на Седемте Морета. Блъсканицата още не беше започнала. Бягащите се движеха като цяло или почти, без да се бутат. Но лицата бяха напрегнати. Тревогата беше осезаема. Всеки беше съсредоточен и се ослушваше.
Форланд тичаше до Енцио. Бяха се разбрали да останат заедно колкото е възможно и тъй като и двамата бяха в добра форма, пестяха силите си и дишаха равномерно. Енцио участваше в надбягването, защото беше син на херцога, който искаше да се хареса на народа и на градските нотабили на Валанс. Не беше нужно да си валансанец, за да участваш в Голямото надбягване. Но пък трябваше да си го правил поне веднъж в живота си, за да бъдеш валансанец. Това, че най-големият син на херцога лично беше пожелал да участва, свидетелстваше за уважението и почитта, които семейство Лоранс изпитваха — колкото и това да не се харесваше на противниците им — към Валанс и неговите традиции.
Що се отнася до Форланд, ако той беше там в този ден, то това беше заради Алисия. Беше присъствал на един разговор, когато тя беше научила от устата на Енцио, че смята да участва. Беше пребледняла, защото знаеше, че надбягванията с торани на празника на Свети Гарлор всяка година вземаха многобройни жертви, повечето от които мъртви или тежко ранени.
— Но защо? — беше попитала.
— Налага се — беше отвърнал брат ѝ.
— Ами ако това е чиста лудост? Ами ако те убият? Татко ли го изисква от теб?
И тогава, понеже Енцио не отговори, а сълзите — смесица от тъга и гняв — напълниха очите на Алисия, Форланд обяви, че той също ще участва в надбягването. Алисия дълго го беше гледала, смутена и незнаеща какво да мисли. Той се беше усмихнал спокойно, а погледът му казваше: „Ще го пазя.“
Тя се беше почувствала успокоена. Признателна може би…
В далечината отекнаха гърмежи и крачките на бегачите веднага станаха по-дълги.
Бяха гърмежи от бомбички. Смесиха се със свистенето на ракетите, които зрителите изстрелваха между краката на тораните, които току-що бяха освободени в началото на петте трасета за бягане. Беше въпрос на минути тораните да настигнат бегачите на всяко трасе. Бомбичките известяваха приближаването им. Както и виковете на публиката и чаткането на дървените обувки по паважа.
Енцио почувства, че нещо сякаш го тласна в гърба и усети, че тораните наближават. Устоя на изкушението да се обърне и добре направи: пред него един мъж стъпи накриво и падна и той трябваше да го прескочи. Знаеше, че някои бегачи щяха да се мерят с тораните на улицата: опитваха се ловко да ги избягнат, да ги ударят по челото с ръка, да скочат върху тях и дори да ги яздят, хванати за рогата им. Енцио нямаше такова намерение. Смяташе да стигне до арената преди и последният торан да влезе в нея и вратата да бъде затворена след него. Тогава трябваше да откъсне от тораните сините панделки, закачени на рогата им. Игрите свършваха, когато и последната панделка бъдеше открадната или когато последният мъж напуснеше арената — изтощен, ранен или мъртъв. Енцио не се надяваше да спечели игрите. Но да се отличи в арената щеше да е подвиг, който дълго време да се помни.
Оставаше обаче да я стигне тази арена…
С помощта на страха и паниката надбягването се превърна в блъсканица. Сърцето на Енцио биеше лудо, слепоочията му горяха и на него му се струваше, че усеща дъха на тораните в гърба си. Сега двамата с Форланд бягаха, без да мислят, в една малка група, която първите торани вече бяха задминали. Избягваха ги, водени от инстинкта си и най-тежкото за тях беше да запазят здравия си разум. И да не пропуснат да видят нещо. Страхът от падане беше най-голям, защото тогава стъпкването беше сигурно. Но трябваше да се внимава и за другите бягащи, както и за тораните, чието поведение понякога беше непредвидимо.