Върховното кралство [Наследникът]

След неуспешното покушение срещу Енцио за момент херцогът бе помислил да отложи бала. Но това беше немислимо — нещо, в което съпругата му лесно го убеди. Трябваше да се държат сякаш нищо не е станало, да покажат сила и спокойствие, да дадат най-хубавия бал и да покажат, че Лоранс бяха новите господари на Валанс. Впрочем никой нищо не знаеше за тази засада, като се изключат тези, които я бяха поръчали. Да го признаят публично означаваше да окажат прекалено голяма чест на Спада. Не, официално Енцио беше ранен от рог, докато смело участвал в надбягването с торани. Тази история беше изцяло в негова прослава и в прослава на Лоранс. Колкото до противниците, те би трябвало прекрасно да знаят какво да очакват, а Дворецът на Принцовете беше усилено охраняван.

— За какво мислиш? — попита Ейлин, като отиде при Алисия с чаша вино в ръка.

— За нищо — излъга Алисия.

Ейлин не знаеше абсолютно нищо за опита за покушение над Енцио и така трябваше да си остане. По този въпрос херцогинята беше съвършено ясна и очи в очи беше поискала от дъщеря си да запази всичко в тайна. Алисия беше обещала. Ейлин беше най-добрата ѝ приятелка, но също така беше дъщеря на херцог Дьо Фелн и умела интригантка. И ако верността и обичта ѝ към Алисия бяха искрени, беше невъзможно те да бъдат измерени. Самата тя несъмнено не можеше да го направи.

— Наистина ли? — настоя Ейлин.

— Наистина.

Изпълнена с подозрение, тя проследи погледа на Алисия и се заблуди. В съседния салон Енцио разговаряше, заобиколен от неколцина благородници и чаровни госпожици, които виждаха единствено него. Стоеше прав, подпрян на един бастун.

— Не се тревожи — каза Ейлин. — Енцио е силен. Нужен е повече от един удар с рог, за да го повали. А и защо му беше да иде да бяга пред тези торани? За да се прави на горд? На красив? Понякога мъжете са такива идиоти…

Алисия се усмихна.

— Права си! — възкликна тя.

След което открадна чашата на приятелката си, изпразни я на един дъх, остави я където ѝ падне и с блеснал поглед хвана ръката ѝ.

— Ела! — каза тя весело.

Изненадана, но очарована, Ейлин се остави да я повлече.

— Къде отиваме?

— Да танцуваме!

— Да танцуваме?

Оркестърът, който свиреше на терасата, тъкмо беше започнал кадрил. Лесно си намериха двама кавалери — други две двойки и с тях танцуваха сложен кадрил, като двойките непрестанно се разделяха и събираха в зависимост от стъпките, кръговете и фигурите.

След кадрила Алисия поиска да продължи да танцува.

Последваха бранла, волта, вестфалдски танц и накрая един бърз и весел, който Алисия танцува с Денерио и когато завърши, беше задъхана и доволна. Чашата на Ейлин не беше първата за тази вечер. Беше изпила няколко преди това и се чувстваше добре. Сякаш се беше освободила от огромна тежест.