Върховното кралство [Наследникът]

Посланикът на Валмир беше елегантна жена, слаба, с уверен поглед. Исандра я прие в един дискретен салон, където можеха да говорят спокойно, далеч от всякакви шпиони, които гъмжаха в двореца на Арканте. Също както всички останали сили в Имелор, Върховното кралство също имаше своите шпиони, като се разбираше от само себе си, че — дори в мирно време — не може да има добра дипломация без шпиониране. Но Исандра трябваше да се съобразява и с враждебните към нея фракции вътре в Арканте, които, макар и официално да бяха приели принципа на свещения съюз, всъщност не бяха обезоръжени.

Двете жени размениха приятелски усмивки, Господарката на Арканте посочи един диван, където двете седнаха една до друга.

— Благодаря, че ме приехте, Исандра.

— Моля ви.

Наталия д’Олмера беше на около петдесет. Кестенявите ѝ коси бяха вързани на плитка, украсена с арканови перли, не ѝ липсваше нито представителност, нито чар, но — както повечето жени — тя бледнееше до необикновената красота на Исандра.

— Дойдох като приятелка — каза Наталия.

Исандра кимна и зачака.

Двете се познаваха добре. Ценяха се и се уважаваха и често бяха уреждали и обезвреждали заедно — зад кулисите — много проблеми.

— Тази вечер в полунощ — продължи валмирката — Върховното кралство ще даде топовен изстрел. Ако Арканте му отговори, войната ще започне.

— Арканте ще отговори.

— Вие знаете, че Арканте не може да победи при тази обсада.

— Може да удържи. Да се съпротивлява.

— Ще бъде напразно.

— Не мисля. Някои битки трябва да бъдат водени. И Ейрал ми е свидетел, че опитах всичко, за да избегна тази.

— Всичко? Наистина ли?

— Исканията на Върховното кралство бяха недопустими. Впрочем не само аз ги отблъснах. Градският съвет гласува и реши в този смисъл.

— Но между кралицата и вас разпрата е лична.

Исандра погледна Наталия.

— Искрено ли смятате, че Върховното кралство обяви войната лично на мен?

— Кралицата ви мрази.

— Зная.

— И вие ѝ отвръщате със същото.

— Не, не я мразя. Но тя е лоша жена. Душата ѝ е черна и пълна със злоба. Преди, когато имаше всички основания да ме ненавижда, ми се е случвало да ми стане жал за нея. Разбирах — тонът на Исандра стана по-твърд. — Но сега! Но сега, когато застрашава моя град…

Преди десет години Исандра беше любовница на Върховния крал — последната от дълъг списък, но единствената, която имаше значение. Казваха, че кралят беше обичал две жени — първата си съпруга, починала при раждане в началото на царуването му, и Исандра в старите си години. По онова време тя все още принадлежеше към Лилиите — орден на елитни куртизанки. Също като сестрите си, и тя беше красива, умна и образована; притежаваше изкуството да се харесва и да задоволява; можеше да бъде вестителка, шпионка или посредник при преговори; беше добра съветничка. Но нямаше равна на себе си и изглеждаше, че един ден тя щеше да ръководи Лилиите. Върховният крал беше луд по нея, но тя не се възползваше от това. Правеше го щастлив и го обичаше, но с една по-нежна и умиротворена любов. Кралицата беснееше от ревност и унижение. Откакто се бяха оженили, Селиан си беше затваряла очите за многобройните изневери на съпруга си, но не можеше да му прости тази, несъмнено заради искрените чувства, които го свързваха с неговата „курва“.