Върховното кралство [Наследникът]

Электронная книга - «Върховното кралство [Наследникът]». Краткое содержание книги:

Божествата го бяха избрали.ЕДНА КОРОНАИмаше прокълнатата и славна кръвЕДНА САБЯна най-великите владетели, царували някога.ЕДИН ТРОННо освен на трон, беше наследник на обречена съдба.

Перейти на страницу:

Може би щеше да е съвсем заслужено…

Гол до кръста, Лукас се приближи зад Исандра и я прегърна. Нежно я целуна по врата, под лудите къдрици и прошепна:

— Смелост.

През тялото ѝ премина сладостна тръпка, младият мъж я задържа прилепнала към него и сложи брадичка на рамото ѝ, за да погледне в посоката, в която гледаше и тя.

Тя се отпусна за малко и затвори очи.

— Обичам те — каза тя.

— Аз също те обичам — отвърна Лукас. — До полуда.

На четирийсет години Исандра беше една от най-красивите жени в Имелор. Беше висока, имаше дълги черни, къдрави коси, тъмносини очи и бяла кожа, която подчертаваше розовината на съвършено очертаните ѝ устни. Годините бяха минали и бяха сложили своя отпечатък върху лицето ѝ. Но никаква бръчица не изглеждаше способна да засенчи красотата, изпълнена с увереност и уравновесеност. Възрастта ѝ се беше отплатила с благородство за малкото, което ѝ бе отнела като свежест.

Въпреки разликата във възрастта, Лукас се беше влюбил в нея от пръв поглед. Исандра дълго беше устоявала на неумелите му, трогателни опити, но не успя да го обезсърчи. Отначало ѝ беше забавно, после се развълнува и смути от наивната буйност на този скитащ рицар и накрая се влюби и отстъпи. Обичаше го със същата искрена любов, но не толкова страстна, която искаше да запази в тайна — нещо, което той беше приел със съжаление.

— Ти не трябваше ли да си в кметството с всички останали? — попита Лукас.

— Не. Вол смята, че сега вече е по-добре да не се показвам много. Мисля, че има право.

— Това също е добре. Така ще мога да имам повече за себе си.

Тя се защити:

— Ти знаеше от самото начало, че…

Той я прекъсна с целувка по тила.

— Да, знаех, че ти си Господарката на Арканте и че си посветила живота си на този град. И в нищо не те обвинявам…

Тя въздъхна.

— Прости ми.

Лукас продължаваше да я държи в прегръдките си, тя се обърна с лице към него и се отпусна, сложила буза на рамото му, погледът ѝ блуждаеше. Стресна се, когато топовният изстрел на Върховното кралство отекна, но той я задържа до себе си. Тя не се възпротиви, зачака и когато топовният изстрел на Арканте отекна и повлече след себе си всички камбани в града, които забиха тревога, Исандра остави една сълза да се стече по бузата ѝ.

Знаеше, че е последната, която ѝ беше позволено да пролее за много време напред.

Краят на пролетта на 1548 година

Валанс

Според легендата Гарлор — Драконът на Седемте морета, един ден се преобразил в първия торан, за да спаси от вълните корабокрушенците, които се хванали за хълбоците му. Отвел ги до брега и там с копитото си, докато слънцето било в своя апогей, очертал границите на града, който трябвало да построят за него. Така се родил Валанс, който оттогава насетне не преставал да почита Синия дракон и така процъфтял.

Хроники (Книга за иредийските градове)

Херцогът на Сарм и Валанс стоеше на балкона на предната фасада на двореца на принцовете. Беше заобиколен от семейството си, като се изключи най-големият му син. Слънцето блестеше, по небето нямаше почти нито едно облаче. Пред двореца се бяха струпали хора, хора имаше и по прозорците на горните етажи на къщите. Но украсената със знамена улица беше странно тиха в този час, както бяха и другите големи улици във Валанс. Всички водеха на едно и също място в сърцето на града и скоро часовникът щеше да отброи пладне.

Също като всички, и херцогът наблюдаваше горната част на улицата мълчаливо. Застанала до него, жена му беше безизразна като мрамор, устните ѝ бяха пресъхнали и стиснати. Неясна тревога стискаше гърлата в топлия въздух. С воал на главата, който я предпазваше от слънцето, Алисия беше повече от тревожна. Тревожеше се за Енцио, разбира се, но не само. Чакането се проточваше, тя стисна ръката на Денерио, който се опита да я успокои с една доста неуверена усмивка…

Алисия подскочи, когато отекна първият удар на камбаната.

После се съвзе, докато цял Валанс крещеше и броеше.

— Две!… Три!… Четири!…

Дори херцогът и херцогинята се включиха в играта, загрижени да направят добро впечатление пред валансанците. Денерио ги последва.

— Осем!… Девет!…

Алисия отброи само дванадесетия удар и сдържа едно потръпване.

— Дванайсет! — закрещя тълпата весело, викове „ура“ и ръкопляскания се носеха от всички квартали на Валанс.

Избухнаха бомбички.

— Тръгнаха — каза Денерио.

Алисия кимна, неспособна да говори.

Голямото надбягване на торани се провеждаше в последния ден от празниците на Гарлор. Това беше върховият момент, най-сакралният, този, за който мъжете на Валанс се подготвяха от месеци и за който някои от тях умираха. То следваше пет трасета по улиците на Валанс, като всяко тръгваше от различно място, но всички се събираха в старата арена. Всяка година трасетата се обсъждаха разгорещено от кварталните комитети, той като градът преживяваше, променяше и задължаваше към изменения. Трябваше обаче трасетата да са еднакви. Никое не биваше да е по-късо или по-лесно от друго. Всички трябваше да вземат еднакъв кръвен данък и по този начин да дадат на всекиго възможност да докаже стойността си, като рискува живота си.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?