Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Така. — Зъбите ми се докосваха, устните ми не помръднаха.
— Опитах се да ти кажа. Опитах се да те накарам да останеш с мен в Гоа, знаеш.
— Това щеше да промени нещата — сопнах се, но после въздъхнах също като нея и смекчих тона. — Би могло да промени нещата, ако ми беше казала, че работиш за него… че си ме вербувала за него.
— Когато избягах… Когато заминах за Гоа, ми беше много тежко онова със Сапна… идеята беше моя. Това знаеше ли го?
— Не. Господи, Карла.
Очите й се присвиха, щом забеляза гневното разочарование по лицето ми.
— Не убийствата — обясни тя и доби шокиран вид, когато осъзна, че съм я разбрал погрешно и съм повярвал, че е способна да планира убийствата на Сапна. — Всичко това беше идея на Гани, негова разработка. Трябваше да прекарват разни неща през Бомбай и имаха нужда от помощта на хора, които не искаха да им я дадат. Идеята ми беше да създадем общ враг — Сапна — и да привлечем всички да ни помагат да го победим. Трябваше да се постигне с плакати и графити, и няколко безобидни номера с бомби, сякаш из града се вихри някакъв опасен, харизматичен водач. Но Гани реши, че не е достатъчно страшно. И затова започна с убийствата…
— А ти замина… за Гоа.
— Да. Знаеш ли къде за първи път чух за убийствата… как постъпва Гани с идеята ми? В онова село в небето… на обяда, на който ме заведе. Твоите приятели го обсъждаха. И тогава то страшно ме потресе. Отначало настоявах, опитвах се по някакъв начин да го спра, но беше безнадеждно. А после Кадер ми каза, че си в затвора, но трябвало да останеш там, докато мадам Жу не направи онова, което той искаше от нея. А после… ми възложи да обработя пакистанеца, младия генерал. Той беше мой познат и ме харесваше. И аз… го направих. Обработвах го, докато ти беше вътре, и Кадер получи, каквото искаше. А после просто… се отказах. Беше ми писнало.
— Но се върна при него.
— Опитах се да те накарам да останеш с мен.
— Защо?
— Как така защо?
Тя се навъси, явно подразнена от въпроса.
— Защо искаше да остана с теб?
— Не е ли очевидно?
— Не. Съжалявам. Не е. Обичаше ли ме, Карла? Не питам дали си ме обичала така, както аз те обичах. Питам те… обичаше ли ме изобщо? Обичала ли си ме изобщо, Карла?
— Харесвах те…
— Да.
— Не, вярно е. Харесвах те повече от всички, които познавах. За мен това е много, Лин.
Стиснах челюсти и извърнах глава. Тя изчака, а после заговори пак:
— Не можех да ти кажа за Кадер. Не можех. Щях да се почувствам така, все едно го предавам.
— Да предадеш мен е било друго нещо, предполагам…
— Майната му, Лин, не беше така. Ако беше останал с мен, и двамата щяхме да се махнем от онзи свят, но дори и тогава не можех да ти кажа. Карай да върви, няма значение. Ти не пожела да останеш и мислех, че никога повече няма да те видя. А после получих съобщение от Кадер, че си в заведението на Гупта и се самоубиваш с дрога и че има нужда от моята помощ да те измъкнем оттам. И така пак се забърках с всичко. Така се върнах при него.
— Просто не разбирам, Карла.
— Какво не разбираш?
— Колко време си работила за него и Гани преди тази история със Сапна?
— Около четири години.
— Значи сигурно си видяла още сума ти неща… Трябва поне да си чувала за тях, най-малкото. Ти си работила за Бомбайската мафия, мамка му, или за някой проклет неин клон. Работила си за един от най-големите гангстери в Бомбай, също като мен. Знаела си, че те убиват хора, преди Гани да откачи с тая банда на Сапна. Защо… след всичко това изведнъж се уплаши от историята със Сапна? Не разбирам.
Тя ме гледаше втренчено. Беше достатъчно умна и разбираше, че въпросите ми са ответен удар, но очите й ми казваха, че тя вижда и нещо повече. Въпреки че се мъчех да го скрия, знаех, че е уловила скептицизма в тона ми, преплетен с язвително, основателно неодобрение. Когато млъкнах, тя си пое дъх и като че се готвеше да заговори, но се отказа, сякаш премисляше отново какво да каже.
— Мислиш, че съм ги напуснала… — подзе най-сетне с малка бръчка на изненада на челото — и съм заминала за Гоа, защото съм искала да бъда… какво… опростена за стореното? Или за онова, в което съм участвала? Това ли е?
— Така ли беше?
— Не. Исках да бъда опростена и още го искам, но не заради това. Напуснах ги, защото убийствата на Сапна не предизвикваха у мен никакви чувства. Бях потресена… и… отначало направо откачих, че Гани толкова е изкривил идеята. И това не ми хареса. Смятах, че е тъпо. Смятах го за ненужно и че ще вкара всички ни в ненужни неприятности. Опитах да разубедя Кадербай. Опитах се да ги накарам да спрат. Но не чувствах нищо, дори и когато убиха Маджид. В известен смисъл той беше най-добрият от тях. Но когато умря, не почувствах нищо. И не се разчувствах, дори мъничко, когато Кадер ми каза, че трябва да те остави в затвора да те пребиват. Харесвах те повече, отколкото всеки друг, но нито ми стана тъжно, нито ми дожаля. Разбирах го — какво трябва да се случи и това, че се случва точно на теб, е просто лош късмет. Но не чувствах нищо. И тогава го проумях… Тогава разбрах, че трябва да се махна.