Приключенията на Казанова
- Автор: Казанова Джованни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Юрьевич Андреев
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Приключенията на Казанова». Краткое содержание книги:
Щом стана тъмно, разбира се, протегнах ръце да хвана жадуваното от душата ми, но като не намерих нищо, се засмях, защото Анджела своевременно бе използувала момента, за да не бъде изненадана. Цял час настоявах да седне отново до мен, като й казвах всички възможни весели и нежни неща, които любовта можеше да ми внуши. Струваше ми се невъзможно нейното поведение да не е само шега. Най-сетне нетърпението ми взе връх и извиках:
— Шегата продължава прекалено дълго! Не е естествено да ме карате да тичам така по вас. Чудя се, че не ви чувам да се смеете. Щом се държите така особено, мога само да предположа, че се шегувате с мен. А сега седнете и тъй като трябва да ви говоря, без да ви виждам, позволете ми да се уверя с ръце, че не говоря с въздуха. Вие трябва да разберете, че ме обиждате, като се шегувате така. А любовта, струва ми се, не трябва да се изпитва с обиди.
— Първо, успокойте се. Аз слушам всичко и не изпускам нито дума, но трябва и вие да ме разберете, че от благоприличие не мога да седна до вас в тази тъмнина.
— Искате да седя така чак до настъпването на деня?
— Легнете в леглото и спете.
— Учудвам ви се, че считате това за възможно и вярвате, че моята страст ще го понесе. Знаете ли какво? По-скоро бих приел да играем на сляпа баба.
Скочих и започнах да я търся на длъж и на шир по стаята, но все напразно. Ако улавях някого, беше винаги Нанета или Мартина, които веднага се обаждаха и аз, глупавият Дон Кихот, веднага ги пусках. От любов и предразсъдъци не чувствах колко глупаво бе това уважение. Още не бях се запознал с анекдотите за френския крал Людвиг Тринадесети, но вече бях чел Бокачио.
Продължавах да търся Анджела, като я укорявах за нейната твърдост и й предлагах да се остави да я намеря, но тя ми отговаряше, че и за нея също е трудно да ме намери. Стаята не беше голяма и аз бях разярен, че не мога да я хвана.
Не бях уморен, но ми стана скучно. Седнах и разказвах в продължение на цял час историята на Руджеро, от когото неговата Анджелика избягала, когато влюбеният рицар в своята наивност й дал вълшебния пръстен:
Анджела не познаваше Ариосто, но Нанета го бе чела няколко пъти. Тя пое защитата на Анджелика и каза, че виновна била наивността на Руджеро. Ако той беше разумен, никому не би поверил пръстена на хубавицата. Нанета ме възхити, но аз бях още новак, за да насоча вниманието си към наблюдения, които биха ме опомнили.
Имах пред себе си още само един час, тъй като не трябваше да стоим, докато съмне. Госпожа Орио по-скоро би умряла, отколкото да пропусне службата. Използувах този последен час, за да говоря съвсем сам с Анджела, да я придумвам и убеждавам да седне до мен. Душата ми премина през всички степени на адските мъки. Читателят едва ли може да си представи състоянието ми, ако не е изпадал в същото положение. След като бях изчерпал най-силните си доводи, преминах към молби и най-сетне към сълзи, но когато видях, че всичко е напразно, овладя ме онова благородно негодувание, което възвишава гнева. Ако не беше тъмно, бих могъл дори да ударя гордото чудовище, което можа да ме остави да чезна пет часа в най-ужасна мъка. Изредих й всичките обиди, които измъчената любов може да внуши на една разгневена душа. Обсипах я с ужасни проклятия. Заклех й се, че цялата ми любов се е превърнала в омраза и на края й казах да се пази от мен, защото ще я убия, щом се яви пред очите ми.
С тъмнината спряха и гневните ми речи. Когато се появиха първите лъчи на утринното слънце, големият ключ и резето на къщната врата издрънчаха — госпожа Орио отваряше вратата, за да достави, както всеки ден през време на службата, спокойствието на душата си, от което се нуждаеше. Взех пелерината и шапката си, за да си вървя. Но как да опиша смущението, което ме обхвана, когато погледнах трите момичета и ги видях облени в сълзи! Извън себе си от срам и отчаяние почувствувах за момент желанието да се убия. Седнах отново и се укорих за суровостта, с която бях докарал трите прелестни момичета до сълзи. Не ми беше възможно да кажа нито дума. Чувството ме задушаваше. Тогава сълзите ми дойдоха на помощ и аз заплаках с наслада. Най-после Нанета ми каза, че леля й скоро ще се върне. Избърсах очите си и побързах да изляза, без да ги погледна и без да кажа нито дума. Легнах, но не можах да заспя.