Приключенията на Казанова

Каква радост! Как бях благодарен на случая, който нареди така, че прочетох това писмо на същото място, където щях да очаквам обекта на моята любов! Бях сигурен, че ще се оправя без никаква трудност и преизпълнен от щастие, се върнах отново при госпожа Орио.

Когато влязох в салона, госпожа Орио ми благодари хиляди пъти и ми каза, че за в бъдеще ще се ползвам от всичките права на домашен приятел. След това прекарахме четири часа в смях и шеги.

Щом стана време за вечеря, аз представих такива ловки извинения, че госпожа Орио трябваше да ги уважи. Мартина взе лампата да ми свети надолу. Лелята обаче, предполагайки, че предпочитам Нанета, така енергично й заповяда да ме изпрати, че тя послуша, слезе бързо надолу по стълбата, отвори вратата, затвори я шумно, духна лампата и се качи обратно, като ме остави сам в тъмното. Аз изкачих тихо стълбите до третия етаж, влязох в стаята на младите момичета, седнах на една кушетка в очакване на щастливия час.

Така прекарах около час в най-сладки мечти. Най-после чух вратата на къщата да се отваря и затваря и няколко минути по-късно видях да влизат двете сестри и моята Анджела. Аз я привлякох към себе си и забравил всичко, освен нея, й говорих цели два часа. Стана полунощ. Младите момичета ме съжаляваха, загдето не съм вечерял, но тяхното съжаление ми се струваше обидно. Отговорих им, че в лоното на щастието не изпитвам необходимост от нищо. А те лукаво ми подхвърлиха, че сега съм техен пленник: ключът от къщата бил под възглавницата на леля им, а тя отваряла вратата едва когато отивала на утринна служба. Демонстрирах учудване, загдето мислят, че това е лошо известие за мен. Напротив, казах им, че се радвам да имам на разположение още пет часа и съм сигурен, че ще ги прекарам с обожаваното от мен момиче. Един час по-късно Нанета започна да се смее. Анджела поиска да узнае причината. Мартина й пошепна нещо на ухото и също започна да се смее. Аз любопитно поисках също да узная причината на тяхната веселост. Най-сетне Нанета ми каза с привидно тъжно изражение, че нямала друга свещ и след няколко минути ще останем на тъмно. Тази новина направо ме възхити, но скрих това и им казах, че искрено съжалявам. Предложих им да си легнат спокойно да спят и да бъдат сигурни, че ще уважа почивката им. На това предложение те само се усмихнаха.

— Какво ще правим на тъмно?

— Ще си приказваме.

Бяхме четирима. Три часа траеше вече нашият разговор и аз бях неговият герой. Любовта е голям поет: нейният словесен материал е неизчерпаем, но когато вижда, че не се приближава до желаната цел, тя се уморява и замлъква. Моята Анджела ме слушаше, но понеже бе по характер мълчалива, рядко отговаряше и отговорите й съдържаха повече здрав разум, отколкото чувство. За да опровергае доводите ми, тя от време на време вмъкваше по някоя поговорка, както старите римляни са стреляли е техните катапулти12. Колкото пъти моята любов викаше ръцете й на помощ, толкова пъти тя се дърпаше назад и ме отклоняваше с най-неприятна кротост. Въпреки всичко аз продължавах да говоря и ръкомахам, без да загубя смелостта си, но изпадах в отчаяние, когато забелязах, че доста остроумните ми аргументи само я зашеметяват, вместо да я убедят и слабо трогват сърцето й, без да го смекчат. От друга страна, останах съвсем учуден, като погледнах лицата на двете сестри и забелязах, че отправените към Анджела стрели бяха засегнали всъщност тях. Тази метафизична крива ми се видя неестествена. Трябваше да има ъгъл. За нещастие по него време изучавах геометрия. Създалото се положение толкова ме измъчи, че въпреки студеното годишно време, силно се изпотих. Най-сетне свещта бе пред угасване и Нанета стана да я изнесе навън.