Смъртта като изкуство
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #30
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1391-6
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Смъртта като изкуство». Краткое содержание книги:
Просто вие не знаете какво нещо е театърът. По света има сложни машини, но театърът е най-сложната… М. Булгаков, „Театрален роман“
Бърза помощ пристигна доста бързо, макар че на Елена тези десет минути й се сториха цяла вечност. От колата слязоха лекар и медицинска сестра, след няколко секунди се появи и шофьорът, който отвори задната врата и извади носилка. После отиде при милиционерите от патрулната служба, поговори си нещо с тях, след което двете коли — милиционерската и линейката — включиха фаровете си и насочиха светлината към тялото.
Лекарят пристъпи към прегледа и Елена, затаила дъх, се заслуша във всяка дума, която той с тих глас казваше на медицинската сестра:
— Болният е в безсъзнание… диша… пулсът е ускорен, ритмичен.
Медицинската сестра бе отворила куфарчето си и вече пълнеше спринцовката от ампулите, а лекарят, късогледо примижал, поставяше абокат.
— Какво ще му инжектирате? — ужасена попита Елена.
— Противошокови препарати, препарати за сърцето, хормони, пикочогонни средства. Както и противогърчови.
— Но какво му е всъщност? Сърцето ли? Той никога не се е оплаквал от сърцето. Днес е пил, беше на банкет — кой знае защо започна да обяснява Елена. Струваше й се, че ако измисли причина, самото следствие ще се окаже не толкова страшно.
— Има черепно-мозъчна травма — каза лекарят, като леко се извърна към Елена. — Явно са го ударили по главата. Поточната диагноза ще се установи в болницата, но изглежда, е нараняване на меките тъкани в тилната и теменната област. Ще дойдете ли с него?
— Разбира се, разбира се — заговори Елена.
В онзи момент тя изобщо не се сети, нито за мобилния телефон, нито за документите, нито за парите. В себе си нямаше нищо, само ключовете от апартамента.
Качи се в колата и седна на неудобната седалка до носилката. На другата седалка, до главата на мъжа й, се настани лекарят.
— Защо не се свестява? — попита Елена с треперещ глас. — Нали му бихте инжекции. Не помогнаха ли? Ами направете му още някакви, защо седите?
— Какво ти свестяваме — уморено махна с ръка лекарят, когото Елена едва сега, макар и с усилие, успя да разгледа. Беше възрастен и грозен. — Болният е в кома.
— Как така в кома?! — ахна тя. — И кога сега… ами… кога той…
— Никой не знае това. Мозъкът е извънредно сложно нещо и е извънредно малко изучено. Никой няма да ви даде каквито и да било прогнози. Може да стане всичко. Той може да се свести след минута, а може и след година, или след пет години. Ако изобщо оживее. Съветвам ви да бъдете готова за всичко. Черепно-мозъчните травми са много коварни.
Пристигнаха в болницата, влязоха в приемното отделение, после Лев бе прегледан от невропатолог, реаниматолог, неврохирург, те полугласно се съвещаваха за нещо и Елена, която седеше в коридора, чуваше само отделни думи:
— Вътрешночерепен хематом… томография на мозъка… кръв за биохимия… непременно захар… анализ на урината… ЕКГ…
После излезе един от лекарите, млад, енергичен, бодър, въпреки че наближаваше пет сутринта, и обясни на Елена, че трябва да се провери за наличие на вътрешночерепен хематом, защото ако има, трябва да се оперира незабавно, а ако няма, болният може веднага да бъде настанен в реанимацията, защото състоянието му е стабилно. Откараха Лев за изследвания, а Елена остана да седи в коридора пред приемното, защото никой не й каза къде другаде може да почака. А тя съвсем се беше объркала и не попита никого. След около час плахо почука на вратата на приемното и й обясниха, че мъжът й е вече в реанимацията с предварителна диагноза „нараняване на главния мозък, кома“. Реанимацията се намирала в другата сграда на осмия етаж. Разбира се, тя може да отиде там, но няма да я пуснат по-близо от коридора, в реанимацията не пускат никого, не е разрешено.
Но Елена, разбира се, отиде. И разбира се, не я пуснаха. Тя седя там до десет часа сутринта, като се поклащаше, обхванала раменете си с ръце, после поиска разрешение да се обади по телефона от ординаторската стая и брат й, Вадим Вавилов, дойде да я вземе.
Вкъщи поспа два часа, преоблече се, сложи в една чанта две бутилки вода и пакет със сандвичи и отново отиде в болницата. На осмия етаж. В коридора пред вратата на реанимацията. Ще седи тук, докато Лев не се свести, докато не го види и поговори с него, докато не се убеди, че ще се оправи.
Така прекара всичките шест дена, прибираше се само през нощта. Лекарите я гонеха, завеждащият отделението се ядосваше, казваше й, че трябва да се прибере вкъщи и изобщо, да си гледа своите работи и да не пречи, че тук всички са професионалисти и ще минат без нея, че тя и без това с нищо не може да помогне. Но Елена упорито седеше, защото нямаше сили да живее другояче. Нямаше сили изобщо за нищо, освен за това тъпо седене в коридора.