Смъртта като изкуство

— Как си, Лена? — приближи Никита и разцелува Елена по двете бузи. — Има ли нещо ново? Как е Лев Алексеевич?

— Все така — тъжно отговори тя. — Без промяна.

— Но как така? — Никита се смути или пък се огорчи, Елена не разбра. — Нали завчера ми каза, че има леко подобрение.

— Завчера имаше, а днес вече няма. Никита, аз наистина нищо не знам, нищо не ми казват и при Лев не ме пускат. Състоянието е стабилно тежко — това е всичко, което мога да измъкна от тях.

— Господи. — Колодни приседна до Елена, прегърна я през раменете, притисна я до себе си. — Горкото момиче, клета моя, мога да си представя колко ти е тежко. И ти така си седиш тук? Честно да ти кажа, надявах се да не те заваря, мислех, че все пак ще се стегнеш и ще се прибереш вкъщи. Трябва да си починеш, Лена, а ти се изтезаваш. Трябват ти сили, а и без това сега не можеш да помогнеш на Лев Алексеевич.

— Не мога да си тръгна — смотолеви тя, свря лице в рамото на Никита, задавена от сълзи, — имам чувството, че докато съм тук, наблизо, Лев го чувства и му е по-леко. Не знам за разните полета, за аурата или за флуидите — сега съм готова да вярвам на всичко, само това да помогне на Лев. Ако можех да поседя до него, да подържа ръката му, сигурна съм — той би почувствал това и би се свестил.

Тя тихо заплака, а Колодни седеше до нея мълчаливо, прегръщаше я и я галеше по ръката. И Елена му беше благодарна за това мълчаливо съчувствие и за топлото широко рамо, върху което капеха сълзите й.

— Ние всички много се вълнуваме за Лев Алексеевич — заговори най-сетне актьорът. — Много хора искаха да дойдат тук, какво ти много — практически всички, но нали разбираме — това е болница, реанимация, на теб не ти е до нас, пък и никой няма да пусне тук такава делегация, ще ни изгонят направо от прага. Извоювах си правото да дойда и им обещах веднага да се обадя и да им разкажа всичко по телефона. Владимир Игоревич сутринта се обадил на лекаря, но той нищо не му казал, жена му, казал, седи тук, в коридора, току-що я видях, така че тя, ако иска, ще ви каже всичко, а аз нямам право, защото не сте роднина. Наистина Бережной всеки ден се обаждаше, но всеки ден му отговаряха едно и също: жена му знае всичко, а на вас няма да дадем информация. Но там, в театъра, всички останаха, никой не си тръгна след репетицията, всички чакат да им се обадя и да им кажа какво става с Лев Алексеевич.

Елена избърса сълзите си, още веднъж изхлипа и се изправи.

— А как сте изобщо в театъра? — попита тя просто за да поддържа разговора. Никак не й беше интересно как са нещата в „Нова Москва“, но й се искаше да бъде учтива поне като благодарност за вниманието и подкрепата.