Шестата жертва [bg]

— Аз се чувствам уплашена и потресена също като теб — каза Галперин, притиснала собственото си малко куче към гърдите си, — но нека не бързаме с въоръжаването.

Синди остави чантата с лаптопа си на пода и прошепна на една открояваща се брюнетка, която седеше до масата с освежителни напитки:

— Какво става?

— Разбрахте ли за Барнаби?

— За съжаление, да. Отивах да си хвърля боклука, когато Марджъри го откри.

— Гадничко, нали? Барнаби си беше жива напаст, но да го убият… Със сигурност е налудничаво. Къде живеем… В Ню Йорк?

— Може ли да ме осветлиш какво става? Аз съм нова.

— Разбира се. Барнаби не е първата жертва. Пуделът на госпожа Нийли беше открит мъртъв на стълбището, а горката жена обвиняваше себе си, защото била забравила да затвори вратата.

— Изглежда някой в сградата не обича кучетата.

— Очевидно — кимна брюнетката. — Има и още. Преди месец господин Франке, наистина мил човечец, който живееше на втория етаж, се изнесе посред нощ. Оставил на Фърн цял куп заплашителни писма, които някой пускал под вратата му в продължение на месеци.

— Какви заплашителни писма?

— Заплахи за убийство. Представяте ли си?

— Обадил ли се е в полицията?

— Естествено. Обаче писмата били анонимни. Ченгетата задали няколко въпроса, после зарязали цялата работа. Обичайната гадория.

— Да не би и господин Франке да е имал куче?

— Не. Имаше стерео. Аз съм Деби Грин, между другото — жената се усмихна широко. — Апартамент 2F — и разтърси ръката на Синди.

— Аз съм Синди Томас. Апартамент 3В.

— Приятно ми е да се запознаем, Синди. Добре дошла в „Кошмарът в Блейкли Армс“.

Синди се усмихна притеснено.

— Не се ли тревожиш?

— Малко — въздъхна Деби. — Обаче апартаментът ми е фантастичен… Сега имам и приятел. Мисля, че го убедих да се премести при мен.

— Щастливка! — Синди отново насочи вниманието си към срещата.

Възрастен мъж взе думата по предложение на домоуправителката.

— Господин Хорн.

— Благодаря. Най-много ме безпокои тази неуловимост — каза той. — Тези бележки под вратите. Убитите домашни любимци. Мисля, че Марджъри е на прав път. Ако полицията не може да ни помогне, трябва да сформираме патрул на наемателите.

Чуха се гласове, а госпожа Галперин извика:

— Хора, вдигайте ръка, моля! Том, имаш ли да кажеш нещо?

Думата взе трийсетинагодишен мъж. Беше слаб и леко плешив, седеше по диагонал от Синди в другия край на помещението.

— Идеята за патрул ми изкарва ангелите — каза той. — Този, дето тероризира всички, може да се запише в патрула. Тогава няма да му се налага да се промъква. Ще има правото спокойно да се разкарва навсякъде. Това не е ли ужасно? В тази сграда живеят, да речем, триста осемдесет и пет души и повече от половината присъстват тази вечер. Като нищо нашият домашен терорист се намира тук. В този момент.