Шестата жертва [bg]

„Клеър иска да отидеш в болницата в шест тази вечер.“

Беше почти шест часът.

— Как звучеше? — попитах аз.

— Добре, предполагам.

— Само това ли каза?

— Буквално каза: „Бренда, моля те, кажи на Линдси да дойде в болницата в шест. Благодаря много.“

Бях се видяла с Клеър вчера. Какво става?

Изхвърчах към болница „Сан Франциско Дженеръл“, а в ума ми се въртяха ужасяващо мрачни мисли. Веднъж Клеър ми беше казала нещо за мозъчната химия, същината, на което беше, че когато се чувстваш добре, не можеш да си представиш някога да се чувстваш зле. А когато се чувстваш зле, не си представяш, че няма да е така завинаги.

Смучех ментов бонбон, а в главата ми детски глас проплакваше: „Мамо!“ Кошмарът беше примесен с онова чувство за омекване на коленете, което изпитвах всеки път, щом припарех до болница, откакто майка ми беше починала преди петнайсет години.

Спрях на паркинга на болницата на „Пайн“, като си мислех колко беше хубаво да си говоря с Джо, когато се чувствах толкова зле, и бях бясна от непрестанното блъскане в задънени улици през тези дни.

Мислите ми се насочиха към Клеър, щом стъпих в асансьора на болницата. Вгледах се в уплашеното си лице, отразено в стоманените врати. Направих безполезен опит да се поразведря, докато се качвах нагоре, после вратите се отвориха, а аз се озовах сред отвратителната миризма на дезинфектанти и студената бяла светлина на следоперативното отделение.

Не бях първата, която пристигаше в стаята на Клеър. Юки и Синди вече бяха придърпали столове до леглото й, а Клеър седеше изправена в нощницата си на цветя и с усмивка на Мона Лиза.

Женският детективски клуб беше свикан, но защо?

— Здравейте всички — казах аз и минах да ги нацелувам по бузите. — Изглеждаш страхотно — съобщих на Клеър, почти се олюлях от облекчение, че не ставаше дума за някаква неотложност на живот и смърт.

— Какъв е поводът?

— Не искаше да каже, докато не дойдеш и ти — каза Юки.

— Добре, добре — рече Клеър, — искам да направя изявление.