Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
Твоята мечта влиза в нашия свят и той като че ли започва да се променя. Някои хора те усещат, разбират те — отнякъде им идват сили и именно те го променят. Светът е станал малко по-добър.
Но ти… Ти, както и преди, си там, в тайгата, на своята полянка… Аз не мога да живея в условита, в които живееш ти. И ти няма да можеш да живееш в нашия свят. Тогава защо ми е твоята любов? Твоята любов е безсмислена, аз и дсега не мога да разбера моето отношение към теб. А и защо да го разбирам, като и така всичко е ясно: ние никога няма да бъдем плътно заедно.
— Ние сме заедно, Володя. Плътно заедно!
— Хайде бе: Къде си тогава? Който обича, той иска да бъде при любимия — неразделно! Да го прегръщаш, да го приласкаеш:А ти си някакво изкопаемо — нямаш нужда от такива работи:
— О, не, и аз го искам! Като всички други. И го правя.
— И как го правиш?:
— Ами ето сега: нима не чувстваш деликатното докосване на вятъра, неговата нежна прегръдка? И топлата милувка на слънчевия лъч:. Как пеят радостно за тебе птиците и шумолят листата на дървото, под което си седнал: Чуй, вслушай се: мислиш ли, че това е обикновен горски щум?
— Да но, всички неща, които ти сега изреди, те са за всички. Нима всичко това си все ти?
— Любовта, разтворена в пространството за едного, може да докосне и душите на много други.
— Защо любовта трябва да се разтваря в пространството?
— За да може любимият ни всякога да е потопен в пространството на любовта! Именно в това е същността и предназначението на любовта.
— Нещо не ми е много ясно: Пък и този твой глас… Преди не го чувах, а сега го чувам. Защо?
— Това не е точно глас, когато сме тъй далече. Трябва да го чуваш не с ушите, а със сърцето — свикни в сърцето си ме слушаш…
— Защо трябва да свиквам — говори ми както днес, с гласа си.
— Винаги няма да мога.
— Но нали сега говориш? Нали те чувам?
— Да, но сега ни помага дядо. Ти си поговори с него, защото аз трябва да върв — време е вичи да накърмя сина ни, пък и много други работи имам да правя. Така иска да смогна да свърша всичко!
— Значи, дядо ти може, а ти — не. Защо?
— Защото той е някъде близо до теб, съвсем наблизо.
— Къде е?
24. Дядото на анастасия
Аз се огледах встрани и назад… Дядото на Анастасия стоеше съвсем близо до пейката и побутваше с пръчка към кошчето за боклук една хартийка, която някой бе хвърлил на тревата. Ние се здрависахме. Неговите очи са весели, добри и в общуването си той е непосредствен. Не е като прадядото. Когато видях прадядо й в тайгата, той мълчеше през цялото време. Гледа през човека, без да го забелязва — все едно че е прозрачен.
Ние седнахме на пейката и аз го попитах:
— Как успяхте да стигнете дотук и да ме намерите?
— Не е кой знае какъв проблем да стигне човек дотука и да те намери, щом му помага Анастасия.
— Гледай ти, тя наистина била родилa: Каза, че ще роди — и роди! Сама, в тайгата, не в болницата… Сигурно е имала болки? Викаше ли?
— Защо пък трябва да я боли?
— Та нали когато жените раждат, винаги ги боли? Даже някои умират при раждане.
— Болки има тогава, когато човек е заченат в грях, когато е имало само плътски контакт. Затова жената си плаща с болки при раждането и с житейските мъки по-късно. Но ако зачатието е било с истинска любов и висок идеал, тогава болката само усилва в родилката усещането за великата радост от творението.
— А къде отива болката тогава? Как може тя дя усили радостта?
— Жената, когато я изнасилват, какво изпитва? Разбира се — болка и отвращение. А когато сама се отдава, то същата тази болка преминава в други преживявания. Същото става и при раждането.
— Значи, Анастасия е родила без болки?
— Разбира се, че без болки. И деня избра специално — топъл, слънчев.
— Как така ще го избере: Нима раждането не е спонтанно?
— То е неочаквано, когато жените зачеват случайно. Майката винаги може да задържи раждането за няколко дни или да го ускори.
— И вие ли не знаехте кога трябва да роди? Не се ли опитахте да й помогнете?
— О не, усетихме какво става. Денят беше чуден. Отидохме на нейната поляна. Там, в края й, видяхме мечката. Тя ревеше от обида. Ревеше и с все сила удряше с лапите си по земята. Анастасия лежеше на мястото, където майка й я беше родила, а една малка, жива топчица вече беше на гърдите й. Вълчицата я облизваше.
— А мечката, защо ревеше мечката? Обидена ли беше от нещо?
— Анастасия е извикала вълчицата, а не мечката:.
— Ами да беше отишла сама:
— Без покана те никога не се приближават. Представи си какво стълпотворение би настанало, ако всеки се приближаваше без позволение.