Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
— Идвай при мене, когато имаш време…
Всичко, което се случи след това, бе още по-непонятвно.
— Време е за обяд — каза отец Теодорит. — Да отидем, аз ще те нагостя.
Седнах на масата в малката къщичка-трапезария. Там имаше борш в една тенджера, картофено пюре с риба и компот. Той ми сипа борш и аз почнах да ям. Отец Теодорит не поиска да обядва — само ми правеше компания. А картофите много ми харесаха. И ми напомниха… — вкусът на картофите бе същия, какъвто беше в манастирската кухня преди 27 години! За цял живот съм запомнил този вкус. Зави ми се свят. От една страна до мен седеше друг отец Теодорит, а от друга той говори и се държи точно така, както преди. Спомних си и това, че някога, когато бяхме в едно от манастирските помещения, отец Теодорит ми предложи да се снимаме. Аз се съгласих. Той викна някакъв монах с апарат и той ни фотографира. Сега реших изясня проблема ето как: известно е, че монасите не обичат да позират. Затова реших: ще предложа да снимам отец Теодорит и горската църквичка на цветна лента. И му рекох:
— Може ли да се снимам с Вас?
Отец Теодорит не отказа и направихме снимката. И черквичката заснех, много е красива. Снимката стана хубава, макар и апаратът ми да е прост. Когато си тръгвах, отец Теодорит ми подари малка Библия, джобен формат. Написаното в нея не бе в стихове, както е във всички Библии, а е като в книгите и то с много пояснения.Той ми каза:
— Когато се позоваваш на Библията, трябва да посочваш точно главата.
На моя въпрос, съгласен ли да приема на разговор хора, които искат да се срещнат с Анастасия, за да не се разкарват толкова далече в Сибирската тайга, Отец Теодорит ми отговори:
— Самият аз още не съм се опознал добре. Но когато имаш време, поне ти идвай.
Аз се разочаровах от отказа на Отец Теодорит, но не продължих да настоявам. Разговаряйки с него за какво ли не, аз си направих следния извод: в руските манастири има старци, чиято мъдрост и простота на речта превъзхождат многократно безбройните проповедници от нашите и вносните духовни учения.
Защо мълчите вие, мъдри старци на Русия! По собствена воля — или или има някакви неведоми сили, които не ви дават да говорите? Отидеш на църковна служба — а тя е на език, който не разбираш. Затова хората се тълпят и даже пари дават, за да чуят какво им говорят чужди проповедници, но на понятен език. Може би затова сънародниците ни отколе са тръгнали с хиляди и хиляди към чуждоземните учения, забравяйки своите?
Душата ми винаги се е отпускала след среща с Отец Теодорит. Колко по-просто, ясно и разбираемо говори той, в сравнение с повечето свещеници, които посетих след срещата си с Анастасия, за да разбера казаното от нея. Как искам и други хора да могат да почувстват това! Кога ще проговорите вие, истински мъдреци на Русия?
23. Пространство от любов
След продажбата на първия тираж ми изплатиха авторския хонорар. Аз отидох във ВДНХ — сега Всесъюзен изложбен център на ВВЦ. Не знам защо, но обичам да ходя там. Този път вървях покрай куп закусвални и колички с шишчета, дразнещи душата със сочните си ухания и едва се преборвах с желанието да си накупя от всичките тези вкуснотии до една. Въпреки че в джоба си имах няколкостотин хиляди рубли, този път бях решил ги харча пестеливо. И изведнъж се случи нещо изумително! Тихо, но абсолютно ясно аз чух гласа на Анастасия: «Купи си да си хапнеш, Володя! Каквото искаш си купи. Сега не трябва толкова много да се ограничаваш в храненето».
Направих още няколко крачки край уличните закусвални и ето, отново чувам глас: «Защо ги подминаваш? Хапни си, моля те!»
«Виж ти, каква натрапчива мисъл» — помислих си аз. Отидох на една пейка в алеята, по-далече от хората. Седнах и тихо прошепнах, сгушвайки се, за да не помислят, че говоря сам на себе си.
— Наистина ли чувам твоя глас, Анастасия? — и отговорът бе мигновен, точен и ясен:
— Ти чуваш моя глас, Владимире!
— Здравей, Анастасия. А защо досега не се обаждаше? Толкова въпроси се натрупаха. На срещите читателите ми задават въпроси, а аз не мога да им отговоря:
— Аз ти говорех. През цялото време се мъчех да говоря с теб, но ти не ме чуваш. Даже веднъж, когато реши да се самоубиеш, аз крещях от отчаяние. Но и това не помогн — ти не ме чуваше. Тогава се досетих и запях. Точно тази песeн изсвириха на цигулките двете момичета в метрото. Те я чуха и я засвириха. И щом като чу мелодията на тази песен, която ти бях пяла в тайгата, ти веднага си спомни за мене. Аз толкова много се вълнувах, че едва не ми се пресече млякото:
— Какво мляко, Анастасия?