Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
Ариел погледна зашеметено към мястото, където Арманд бе седял на пода. Изведнъж се почувства слаба и замаяна, а край нея се чуваше някакво тънък, монотонен напев. Сякаш цялата къща крещеше срещу нея, а звукът ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая започна да й се струва, че тъпанчетата й ще се спукат.
Когато започна да се чувства така, сякаш мозъкът й все миг щеше да се разкъса, тя се строполи на колене, запуши уши с ръце и запищя:
— Спрете!
Но усилията й да надвика агонизиращия шум сякаш само го усилиха. Като осъзна, че единствения начин да избегне врявата бе да излезе от къщата, тя се опита да стане, но мускулите й сякаш се бяха превърнали на каша. Сви се на пода в трепереща купчина. Опита се да пълзи, но тялото й просто отказваше да й съдейства. Беше попаднала в капан!
О, Боже, какво да правя!
Докосни кристала и мисли за мен, така че да мога да дойде при теб!
Думите изненадаха Ариел, защото можеше да се закълне, че ги казва Лусиен. Но това беше невъзможно. Лусиен не беше тук.
Но той беше тук, смътно осъзна тя. Можеше да чуе над какафонията как думка по вратата и вика името й. Тогава защо не дойдеше при нея, за да я спаси? Той ли я подлагаше на това мъчение? Сигурно беше така. Вероятно бе направил нещо ужасно с Арманд и сега го правеше с нея.
По дяволите, Ариел! Докосни кристала и мисли за мен!
Яростта в мисловната заповед на Лусиен тласна Ариел към рефлекторно подчинение, при все че не беше лесно да достигне кристала. Ръката й сякаш пренебрегваше заповедта на мозъка да се премести. Като затвори очи, тя си наложи да заглуши доколкото може убийствения шум и да се съсредоточи върху изпълнението на тази задача.
Сякаш измина цяла вечност, преди ръката й най-сетне да се вдигне и след това едва-едва успя да достигне кристала. Но се справи и едва го бе докоснала, когато вратата се отвори.
Лусиен влетя в стаята с такава скорост, че Ариел го видя като размазано петно. Застанал над нея, той хвърли някакъв златист прашец във въздуха и извика някакви неясни думи. Миг по-късно шумът спря.
Ариел погледна немощно към Лусиен, неспособна да реши дали факта, че го вижда, я плаши или радва. Все още стоеше над нея с разтворени крака и ръце на кръста. Стойката му говореше за яростта му, но щом погледна към нея лицето му така пребледня, че Ариел нямаше да се учуди, ако го видеше да се превръща в лигав демон.
Тя облиза нервно устните си и се опита да седне. Едва бе успяла да се подпре на лактите си, когато Лусиен я вдигна в скута си с такава лекота, сякаш вдигаше малко дете.
Като я притисна до гърдите си, Ариел се озова очи в очи с гневния Лусиен. Само по себе си това бе достатъчно обезкуражаващо, но, комбинирано с неочакваното осъзнаване на силата му, й подейства направо плашещо. Вероятно можеше да се справи с нея просто като я стиснеше веднъж по-здраво.
Но ако възнамеряваше да я нарани, нямаше да й спасява живота, както току-що бе сторил. А Ариел не се съмняваше, че ако бе останала още малко изложена на онзи ужасен шум, това щеше да означава смъртта й.
Докато я носеше по мрачния коридор, Ариел отпусна глава на рамото му и затвори очи. Мускулите й все още бяха като желе и не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова изтощена.
Изглежда, че беше задрямала, защото следващото нещо, което видя бе как Лусиен я слага на едно легло. Погледна го смутено. Имаше нещо, което трябваше да му каже, но дори живота й да зависеше от това не можеше да си спомни какво беше то.
Понечи да каже нещо, но преди мозъкът й да успее да формулира думите й Лусиен поднесе малко шишенце към устните й и изля съдържанието му в устата й.
Щом клепачите й се отпуснаха тежко тя изведнъж си спомни, че искаше да каже на Лусиен за Арманд. Опита се да се разсъни, но Лусиен притисна длан към челото й и напя:
— Сега аз се грижа за теб, Ариел, и е важно да ми се подчиниш. Не мисли. Просто спи.
В гласа му имаше някакъв странен, мелодичен напев, който я приспа, въпреки настойчивото желание на мозъка й да стои буден. Докато усещаше, че се унася, продължаваше да го чува как казва:
— Подчини ми се, Ариел. Подчини ми се.
Тази заповед я накара да потрепери, защото най-сетне Ариел разбра, че нямаше друг избор. По някакъв начин Лусиен бе успял да се сдобие с власт над душата й и тя осъзна, че не можеше да му се противопостави, дори и да искаше.
Докато Лусиен наблюдаваше бледото, заспало лице на Ариел, сред емоциите му цареше такава бъркотия, че дори не се опитваше да я подреди. Вместо това се прокле, че се бе показал такъв глупак. На първо място не трябваше да изпраща Арманд тук, а след това не трябваше да задълбочава грешката с довеждането на Ариел. Ако тя беше прекарала още една минута в онази какафония, щеше да изгуби ума си. Дори сега съществуваше някаква възможност да е получила някакви необратими увреждания. Именно затова й бе дал приспивателната отвара. Беше важно да поспи, така че психиката й да има възможността да се възстанови от травмата.