Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
Ариел влезе навътре в стаята, а стъпките й кухо отекнаха в тишината. Тъй като бе привикнала със спартанския начин на живот, който водеше брат й, аскетичността на помещението не я изненада така, както би учудила някой друг. Тъй като Арманд постоянно отсъстваше, той никога не се безпокоеше от липсата на мебелировка, но Лусиен бе посочил, че членовете на сборището рядко напускат магическия кръг. Ако това беше вярно, логично бе да се стараят да направят домовете си колкото е възможно по-удобни.
Предполагаше, че простотата може да е част от начина им на живот, но това някак не се връзваше с представата й за сборището. Ако, както подозираше, те бяха сатанисти, дали не трябваше да бъдат епикурейци? В края на краищата какъв бе смисълът да следват Дявола, ако той не ги възнаграждаваше материално?
С нарастващо любопитство тя се приближи към камината и заразглежда бурканите. Определено бяха пълни с изсушени растения, но нямаха етикети. Някой от стъклениците, които не можеха да бъдат достигнати с ръка, бяха покрити с такъв дебел слой прах, че със сигурност не бяха пипани от години.
— Е, къде са очите от саламандър и спиртосаните криле от прилеп? — промърмори тя и нервно се обърна с лице към стаята.
Не беше сигурна какво привлече вниманието й към пода. Може би просто нямаше върху какво друго да фокусира погледа си. Но щом погледа й проследи сложната мозаечна плетеница, тя изведнъж разбра защо в тази стая не беше нужна мебелировка. В центъра на пода беше вградена огромна пентаграма, заобиколена от две окръжности. Между двете окръжности бяха разположени странни символи, които изглеждаха неразбираемо и изглеждаха така обезпокояващо, както онези, които бе видяла на вратата на „Вещерска отвара“.
Едва тогава Ариел проумя, че това не беше дневна, а... Как сатанистите наричат мястото, където извършват обредите си? Често казано, не искаше да знае. Искаше само да се махне оттук! Сега вече знаеше къде се намира Арманд и можеше да отиде до най-близкия полицейски участък за помощ.
Освен ако... тя все още нямаше доказателство, че Арманд се намира в Сенктюъри. Без доказателство, което би потвърдило правотата й, подозираше, че едва ли ще получи повече помощ, отколкото от полицията във Филаделфия. Проклятие! Какво можеше да бъде то?
Подскочи при силното почукване по вратата, което незабавно бе последвано от:
— Ариел, аз съм. Отвори вратата и ме покани да вляза.
Беше Лусиен и звукът на гласа му извади на повърхността всичките й опасения. Той продължаваше да твърди, че иска да й помогне да открият Арманд, но защо изобщо се бе свързал с Арманд и му бе казал за сборището? Единствената причина, за която се досещаше беше, че е искал да отмъсти загдето са го прокудили, но ако това беше вярно, защо тогава не бе дошъл с Арманд, както бе дошъл с нея? Защо го бе изпратил тук сам? Дали Арманд не бе послужил като средство за връщането му в сборището? Дали не бе го изпратил, за да послужи за някакво жертвоприношение? Дали не я бе довел тук поради същата причина?
„Позволяваш на въображението ти да вземе връх“, упрекна я вътрешния й глас.
Но Ариел не беше убедена, че си фантазира прекомерно. Напротив, колкото повече размишляваше, толкова повече заключенията й добиваха смисъл.
В такъв случай какво трябваше да стори, отчаяно се зачуди тя, докато Лусиен отново задумка по вратата и закрещя:
— Проклятие, Ариел, покани ме вътре!
Без дори да осъзнава какво прави, тя докосна кристала и прошепна:
— Арманд, какво да правя?
Последва пукащ звук и въздухът изведнъж се изпълни със статично електричество, което изправи всички косми по тялото й. Щом от кристала се заизлива светлина, тя изскимтя и невярваща на очите си се втренчи в сцената, която се разиграваше пред нея. Арманд седеше в центъра на пентаграмата. Косата му, която винаги беше по-дълга от обичайното, бе достигнала раменете му и освен това беше с брада. Но Ариел бе ужасена от това, че косата и брадата му бяха напълно бели. Още по-лошо, той се взираше в нея с пусти очи.
— Арманд! — отчаяно изпищя тя към страховития му образ, но щом свали ръка от кристала, за да го докосне, Арманд изчезна. Заедно с това пукащия звук стана по-силен, а въздухът още по-наситен с електричество, което затрудняваше дишането й.
— Проклятие, Ариел, повикай ме да вляза! — изрева отново Лусиен, като продължаваше да думка по вратата. — Чуваш ли ме, Ариел? Трябва да ме поканиш да вляза и то веднага!