Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
Не че децата в сборището бяха заплаха или, ако ставаше дума за това, биха й навредили. Техните сили, дори да се сплотяха, не бяха достатъчно големи, за да направят нещо повече от незначителни магии. Но това, което можеха да направят, бе да отворят прохода, от който се нуждаеше Гейлън, за да започне работа по магията си над Ариел.
Изруга отново, щом си спомни, че пак е забравил да вземе кристала от нея. Магията му щеше да свърже умовете им здраво, само ако тя влезеше в контакт с Гейлън. Във всички останали случаи, за да се свърже с нея щеше да му е нужен кристала.
Проклятие! Защо не бе предвидил, че могат да настъпят подобни обстоятелства и не бе направил магията по-силна?
Защото колкото по-силна бе магията, толкова по-трудно щеше да я развали. Ако се опиташе да защити себе си, можеше да обрече всички на гибел.
Ариел стигна до къщата и я загледа тревожно. Беше огромна, триетажна, облицована с камък сграда, обраснала с бръшлян, със същите източени сводове и стройни кулички, както в търговската част на града. От двете й страни растяха гигантски дъбове и борове, които образуваха тучен зелен балдахин над покрива й. Беше запазен естествения вид на местността, така че вместо трева пред къщата в изобилие растяха папрати и горски цветя. Но въпреки цялата красота, която я обграждаше, в къщата имаше нещо зловещо, подобно на прокълнат замък от приказките.
Ариел неохотно излезе от колата и тръгна към постройката. Тъкмо бе стигнала до входната врата, когато от дърветата изскочи малко черно-бяло кученце. Спря в основата на верандата и я залая.
Ариел незабавно отстъпи към вратата и погледна наежено кучето. Макар да обичаше кучета, веднъж, когато беше на десет години, едно я беше ухапало, и оттогава се приближаваше предпазливо към тях, особено към тези, които лаеха. Бе научила и то по неприятния път, че старата поговорка „куче, което лае, не хапе“ не винаги е вярна.
— Знак няма да ви ухапе. Просто иска да ви поздрави — каза нечий слаб глас.
Ариел извърна глава в посока на гласа и видя едно момиче на около дванайсет години, застанало до ъгъла на къщата. Беше тъкмо в кльощавата възраст на пубертета — само ръце и крака. Със силно къдравата си червена коса и луничаво лице приличаше на герой от детска приказка, но вниманието на Ариел бе привлечено от очите й. Те имаха същия бледосин цвят като на Лусиен и същата странна проницателност. Дали не му беше роднина?
— Здрасти, аз съм Ариел — колебливо се усмихна тя.
— Знам — отвърна момичето и пъхна ръце в джобовете си. Тръгна небрежно към кучето, което спря да лае. Като застана до него, тя погледа с любопитство към Ариел.
— Аз съм Лили.
— Радвам се да се запозная с теб, Лили.
Момичето кимна.
— Жадна съм. Може ли да си пийна вода?
— Разбира се — каза Ариел, като извади ключа от портмонето си и се обърна да отключи вратата. — Трябва само да открия къде е кухнята и да намеря чаша.
Отвори вратата и се обърна с намерението да покани Лили вътре. В този миг в ума й проблесна заповедта на Лусиен: „Не трябва никого да каниш в къщата.“ Едва ли е имал предвид едно дете.
Но щом очите на Ариел срещнаха призрачния поглед на Лили, тя реши, че е по-добре да бъде свръхпредпазлива, отколкото да провокира гнева на Лусиен.
— Ей сега ще се върна с водата.
Щом влезе в къщата, Ариел импулсивно погледа през рамото си. Момичето и кучето бяха изчезнали.
Излезе навън и огледа околността за някаква следа от тях. Нямаше нищо — нито звук, нито движение. Как бяха изчезнали толкова бързо и безшумно? Да не би момичето и кучето да бяха духове? Но това беше абсурд. Не съществуваха духове.
„Откъде знаеш? До вчера мислеше, че не съществуват магьосници, но сега си убедена в противното.“
Объркана и доста обезкуражена, тя се върна в къщата, затвори вратата и се огледа тревожно. От начина, по който дърветата обграждаха къщата, предполагаше, че вътре е тъмно, но големите, открити прозорци пропуска достатъчно, макар и приглушена светлина.
Намираше се в помещение, което изглежда, че беше голяма дневна стая с гол дървен под и сводест таван. Едната стена бе изцяло заета от каменнна камина. Камъните бяха така наредени, че образуваха както полица над камината, така и десетки тесни каменни полици, разположени от пода до тавана. Полиците бяха отрупани със стари буркани, пълни с нещо, което приличаше на сушени треви. Пред камината се намираха две очевидно ръчно изработени дървени кресла с широки облегалки за ръцете и избелели възглавници на гърба и седалката. С изключение на малката ръчно изработена масичка, поставена между креслата, нямаше никаква друга мебелировка, нито дори лампа или картина.