Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
Колкото повече размишляваше, толкова повече подлудяваше. Прокле го мислено, закопчавайки блузата си. Когато минута по-късно гордо мина покрай него, тя се закле мислено, че ако някого отново я докосне, ще го удари право по големия, надменен, магьоснически нос.
Глава седма
„Какво остава от душата
целувката щом спре?“
Р. Браунинг
От три години насам Лусиен си представяше как ще се върне у дома, но след като двамата с Ариел се бяха качили в колата и бяха навлезли в кръга, чувството за нещо нередно в сборището беше толкова силно, че почти можеше да го пипне. Механично посегна към кристала, за да добие повече проницателност и установи, че Ариел все още го носи на шията си.
По дяволите! Защо не бе взел кристал от нея, още преди да бяха навлезли на територията на сборището?
„Защото бе толкова погълнат от целувката с нея, че изобщо забрави за кристала. Подобни грешки ще убият и двама ви.“
Като тръсна глава, отвратен от себе си, Лусиен понечи да поиска кристала от Ариел. Тя се бе отпуснала на вратата, а в очите й блестяха нови сълзи. Лусиен се изненада от неочаквано нещастния й вид и се свърза с ума й, за да провери какво не е наред. Все още се безпокоеше за Арманд, убедена, че с него се е случило нещо ужасно и винеше себе си за това.
Неоснователните самообвинения бяха толкова чужди на Лусиен, колкото и сълзите и той насочи вниманието си обратно към пътя, озадачен от самобичуването й. В него нямаше логика, защото Ариел нямаше нищо общо с решението на Арманд да дойде тук. Факта, че тя се обвиняваше за затрудненията на брат си за него бе не само истински объркващ, но и напълно абсурден.
Понечи да изрази мнението си, но се отказа, тъй като се опасяваше, че може да я накара отново да избухне в плач. По-добре да се срещне със сто гневни вещици, отколкото отново да преживее това усещане. Но беше важно да я извади от състоянието й на депресия. Магията му можеше да направлява мислите й, но не можеше да контролира емоциите й. За да се справи успешно, а по възможност и безопасно, с Гейлън, тя трябваше да бъде спокойна и напълно съсредоточена.
Но как можеше да развесели една простосмъртна, зачуди се смутено той. Тъй като наближаваха къщата, реши да остави въпроса за по-късно. Тази вечер нямаше да се среща с Гейлън и това му даваше достатъчно време да стигне до някакво решение. Засега трябваше да се погрижи да влезе незабелязано в къщата. Щом наближиха отбивката към дома му, той зави към банкета.
Ариел погледна объркано към Лусиен, щом колата спря.
— Защо спираме?
— Сигурен съм, че Гейлън е оставил някой да наблюдава къщата. За мен е важно да открия кой е той, така че остатъка от пътя ще измина пеша — обясни той. — Всичко, което ти остава, е да минеш онзи завой, след което ще видиш пред себе си черен път. Карай по него в продължение на половин миля и ще излезеш при къщата. Щом стигнеш там, влез направо вътре и ме чакай. Ако някой се приближи, не го кани вътре. Това е много важно, Ариел. Не трябва никого да каниш в къщата! Разбираш ли?
Лусиен й говореше с педантичния тон, с който се поучаваха деца и Ариел се намръщи раздразнено.
— Разбира се, че разбирам. Не съм идиот, Лусиен. Мога да следвам прости инструкции.
Оумен изръмжа тихо, сякаш възразявайки на твърдението на Ариел. Тя се обърна и й метна свиреп поглед. Котката оголи зъбите си и изфуча в отговор. Лусиен издаде звук, който прозвуча подозрително подобно на смях, но тъй като вече излизаше от колата, Ариел не можа да се убеди дали е така. Ако се бе развеселил, усещането е било кратковременно, защото след като тя се настани на шофьорското място, той затвори вратата и я изгледа мрачно през прозореца.
— Помни, Ариел! Върви направо в къщата и...
— ...не пускай никого вътре — раздразнено довърши тя. За да се убеди, че лекцията е приключила, тя добави: — Тръгвам. Ще се видим в къщата.
Лусиен кимна и навлезе между дърветата, последван по петите от Оумен. Докато Ариел ги гледаше как се скриват, внезапно я обзе паническото чувство, че е изоставена сама. Поклати неодобрително глава. Всичко, което се искаше от нея, бе да влезе в една празна къща, за Бога. Трябваше да престане да бъде толкова страхлива.
Докато Ариел потегляше, Лусиен направи магия на себе си и Оумен, която ги превръщаше в практически невидими и щеше да заглушава всеки звук, който можеха да издадат. И добре стори, защото малко след това в началото на черния път преминаха край един млад магьосник и неговия питомец. Стомахът на Лусиен се сви от опасения. Гейлън използваше деца, за да държи под око Ариел и едва ли можеше да се измисли по-дяволски план да се проникне през защитата й. Лусиен й бе казал да не пуска никой в къщата, но не бе сигурен дали тя няма да пусне някое дете, защото простосмъртните не считат децата за заплаха.